Витае тихо някъде далече
духът на къща – в повети облечен
мътнее неумитото стъкло,
прозорец то отдавна е било
и чакало сияйно всяка вечер,
да се завърнат хората и вече,
да звъне пак звънче на колело
и да пробуди двора, цялото село̀ ...
Витае тихо някъде далече.
Но времето съдбата тъй предрече,
ни старец сух, ни мъничко човече,
ни за кръщавка, ни за опело̀, ...