Вяло стихотворение
Все някак ми е криво, някак ми е вяло,
време дъжделиво – ни край е, ни начало.
А на двора нощем мръзне хризантема,
денем може още, в кратунка да взема
слънцето лъжливото, даже сиромашка
пръкна се копривата. Вятърът пък с прашка,
луд покрай стобора котките ми гони,
с птиците говори, в шарените клони:
— "И нищичко не чини – злато по земята
има сто причини – иде зима – злата."
Стои и го дразни котка край комина.
Тъжно – в папка "разни" любовта ни мина...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Не тъжи, прегръщам те!
