За две-три вечности нататък
Откак се помня все ме свѝра,
в канавката отруден делник,
а имал планове Всемирът –
да съм поет – щастлив безделник.
Добре, разбрах, но що не прати,
орисница, да ме ориса –
да съм на мама и на тати?
А само залудо прописах?
Поне лъжичка посребрена,
ако среброто ти се свиди,
да беше отделил за мене –
звезда, от твойте Персеиди...
А то дисаги, прах – магаре,
от метър видно – по ината,
а уж душата ми е стара
и с мисия е на Земята.
Да знаеш, че от проклетия,
нагоре гледам, нависоко,
с копита вдън земя ще рия –
душа небе – сърце широко.
Задръж звездите на небето,
че са за мен ориентира.
И доказателство, че ето,
дори от кал не се умира.
Да бях лежала безучастно
и хлебец имам, и постеля,
но кал и вечно несъгласно,
те в обща мелница не мелят.
Та, значи аз съм неорисан,
животът колко да е кратък?
Пиши си плана пренаписан,
за две-три вечности нататък...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
