Зима
Зима
Смрачи се. Небето не гледа добре.
Вървя без посока; без път накъде?!
Небето се смръщи, разплака детето.
Небето ще плаче и днеска и утре.
Защото небето не мисли, не чувства,
а плаче – и то е като
детето.
Калта се разнася, мирише, вони.
Какво да направя, о Боже, кажи!
Защото детето не спира да плаче,
не спира ни то, ни небето!
Колко е тъжно да гледаш, о Боже,
как на детето в очите сълзите
напират!
А аз ще вървя, ще гледам напред!
Ще мисля, но няма да чувствам.
Ще дишам, но нивга живея.
Защото детето ще плаче, а аз ще вървя.
Какво пък – едното дете, небето!
И толкова тъжно и
мрачно...
Небето ме вика, крещи ми в ухото:
„Ела и спаси ме, че страдам!”
А аз си повдигам главата и гледам.
Ала не виждам и пускам я сетне надолу!
Но чувам плача отдалече.
„Върви, буболече!”, повтаря му майката.
Върви! Накъде?
И чувам плача тъй далечен, и гледам калта,
И чувствам студа зимен вече.
Усещам студена ръка!
Небето все тъй ще си плаче,
ще плаче все тъй и
детето.
Плачът ще остане далечен,
а споменът ще избледнее!
Човекът ще стане човечен,
когато душата узрее...
Зима...
© Иво Емануилов All rights reserved.
Желая успех!
