Знам
Знам, общо е леглото ни
и масата, и светлината.
Върти се слънчевият лик
и неуморно свири лунната соната.
Когато пръстите му отмалеят
да дърпат струните на вечното сърце
и устните му побелеят
от премълчаваните думи две,
ела, прекрасен като гръм,
и наводни с признанията си
вселенската забрава.
Нуждаем се един от друг,
но нуждата едва ли разсъждава
за правото да са черупките ни
гладки и корави като стени
от крепостни представи.
За робския ни навик
да сме сигурни че оцеляваме
когато и сами не вярваме
в способността си да оставаме.
На навиците ни животът се крепи,
но ти не ме превръщай в навик.
Привикнем ли един към друг-
започва страшното отдалечаване.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
