Разкъсана
от болката в сърцето –
зората просия.
Небето се отвори
и слънчев лъч
простря ръка над мен.
Осъмнах в тишина.
На смърт осъдена
от светската разруха
една душа -
ридаеше сама.
Ръка протегнах й -
докоснах я –
едва - за миг
и сияние небесно
озари красивия й лик.
Окрилена
от надежда плаха,
протегна своята ръка.
И лебедите бели полетяха –
към изгрева на новата зора.
© Виолета Николова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
