Игра на зарове- 2

  Един майски ден, почти на двадесет и седем излязох от блатото на затвора, не знаейки дали не влизам в нова тъмница- онази, която свободата щеше да ми поднесе... С подводните камъни в руслото на предстоящото.

 Бях станал много предпазлив за всичко, но идеята да имам собствен бизнес бе обсебила същността ми.

 Нямах средствата, за да осъществя мечтата си, имах само верните си съюзници- времето, хъса и младостта си.

 След дълго обмисляне, отпътувах за Чехия.

 Никога няма да забравя учудения поглед на служителката в пекарната, когато отидох за първия си работен ден.

  - Вашето име?- На чист български се обърна към мен, откъсвайки поглед от монитора. 

После ми се усмихна.

   -Вергил...Вергил Горанов.- Усещах твърдостта в гласа си. Стоях като истукан, а тя ме погледна невярващо..

  Може би другите новоприети работници се усмихваха....Но не и аз...

  Аз идвах от друг свят- бях бивш затворник.

   -Честито.- Продължи тя.- Голям е напливът тук. Пекарната ни е най- добрата в Прага.

  След месец работа вече бях свикнал с почти всички задачи, които ми възлагаха.

  Живеех в близкото общежитие, където условията не бяха дори поносими, но се чувствах щастлив от избора си. Бях свободен.

  Понякога се връщах в миналото, сещах се за отнетите години и за родителите си. За Кремена. Споменът за нея ме дърпаше в тъмнината на живота ми, но нямах силата да я забравя. Осъзнах, че изпитвам към нея нещо много повече от онова, което може да сближи двама души в неволното съвпадение на обстоятелствата. Че в нейните очи вероятно бях един страхлив беглец, забравил протегната ръка в най- трудните моменти от съществуването си.

Не знаех как ще реагира, ако я потърсех, имах телефонния ѝ номер... Дори не можех да си обясня защо я помолих за него, само ден преди да изляза на свобода.

Помнех липсата на колебание в нея да ми откаже...

  Бях убеден, че имаше нещо много различно в поведението ѝ към мен през цялото време. И бях наясно с отговора- тя вярваше в моята невинност и това ѝ  даваше достатъчно основание да общува с мен извън общоприетото, прекрачвайки нормите. И може би също като мен бе проумяла, че всичко в живота е игра на зарове- дори когато избираш да нарушиш правилата.

 Цяла седмица ми трябваше, за да събера кураж и да я потърся по телефона.

  Странно е, колко близки могат да бъдат двама души, които не са се виждали отдавна...Разговарят така, сякаш са се разделили преди минути...

  Един следобед някой почука на вратата ми в общежитието.

После видях почти прегъбената фигура на Кремена, влажния ѝ поглед и малкия куфар в краката ѝ.

Инстинктивно хванах ръката ѝ, а тя потъна в гърдите ми, хлипайки:

  - Те...Те си отидоха...

Жестока катастрофа бе отнела живота на родителите ѝ.

 Докато ми разказваше всичко, осъзнах, че в този момент единственото спасение от трагедията в живота ѝ бях аз.

  - А работата?- Погалих влажните ѝ бузи.

Тя изхлипа и хвана ръката ми:

  - Какво значение има Вергиле? Вече нямам семейство...Какво възмездие да чакам?! В коя стена да разбия главата си?...Точно на теб ли да обяснявам за гнилостта, която убива и още живите, която покровителства неправилните хора...Напуснах.

 След месец Кремена започна работа в пекарната. 

  Собственичката, госпожа Регина Хашкова бе впечатлена от идеите, които моята приятелка предложи.

 Хлебчетата с ръчно изработени слънца, 

солените коблихи* с гроздчета  и солен пълнеж от извара и зеленчуци впечатлиха съдържателката на пекарната. Превърнаха се в хит по рафтовете в магазините, и се харчеха повече от създадените по общоприетите рецепти.

Благодарна от всичко това един ден госпожа Хашкова ни покани на гости в родния си дом в Храдец Кралове. 

  - Произхождам от богат род.- Усмихна ни се възрастната чехкиня, докато прислужницата наливаше чай в чашите ни.

-Комунистите ни взеха всичко.- Продължи тя.- Родителите ми починаха млади, бях само на двадесет. Сама водих битки, за да върна полагащото се на рода ми... Бях единствено дете... Не създадох семейство.

Въздъхна тежко и синчеца в очите ѝ потъмня.

Кремена хвана ръката ѝ приятелски, а Регина някак уморено сведе поглед:

  - Не тръгнах да правя големи неща. Пекарната ми е достатъчна, за да се чувствам полезна и щастлива.

След повече от час напуснахме дома на старата госпожа Хашкова, потънал в зеленина, спокойствие и скулптури на старите чешки майстори.

  Една утрин, бързайки за работа почти не отнесох със себе си жената, която излизаше от портала. Обърнах се да ѝ се извиня, а тя се усмихна, отдръпвайки се. Познах я- служителката, която ми съобщи, че започвам работа в пекарната. Евдокия Арсова.

  - А! Вергиле. Бързам и...Не те видях.

Смотолевих нещо, извиних ѝ  се, а тя продължи:

  - Госпожа Хашкова е впечатлена от вас. Безкрайно цени лоялността и...

  -И ?!- Прекъснах я нетактично, с извинението, че почти закъснявам.

  - Не се чуди. Има български корени. Покойната ѝ баба ѝ по майчина линия е от Русенския край. Не знаеше ли?

 Мълчаливо тръснах с глава, после се извиних още веднъж за невниманието си и продължих.

   Месеците се нижеха спокойно и с всеки изминал ден споменът за моето минало избледняваше.

На втората година госпожа Хашкова ме назначи за ръководител в производствения цикъл, а Кремена бе моят пръв помощник. 

Един пролетен ден, малко преди Великден поръчките към пекарната бяха неимоверно много. Наложи да работим почти до полунощ.

Малко преди да приключим госпожа Хашкова си тръгна, пожелавайки на всички красив Великден.

Обработихме изпълнението на заявките и поехме към квартирата, която преди седмица наехме под наем.

Кремена се сгуши уморено в мен. Усетих  как потръпва в нощния хлад, търсейки топлината в дланта ми.

 Изведнъж спря и се втурна напред. После я видях под светлините на уличната лампа, досами някакъв автомобил.

Настигнах я.

- Но...Това е...Госпожа Хашкова...

  На метри от пекарната колата на чехкинята бе спряла с включени светлини.

Старата жена бе издъхнала  зад волана...

  Не знаех какъв зар бе хвърлила съдбата, щом трябваше да избирам.

Кремена от дни стоеше сгушена на дивана и почти не разговаряше.

Погребението на госпожа Хашкова я бе върнало стотици километри назад. Там, където в пръстта под родното небе бе оставила родителите си.

  - Каква символика, Вергиле...

  Спомняш ли си последните думи на Регина?  "Красив Великден!"...Не какъв да е, а красив...Възкресението!...То винаги е красиво и пълно с надежда.

Сгуших я и тя простена:

  - Нека поне за дни се приберем у дома...

Нямаше сила на земята, която да ме спре да бъда с нея.

*коблихи- сладки понички

Край на втора част