Кръвта на Винка

Глава I

   „Пирине вечен, правечен! Под всеки камък, жив пламък, до извор верен, неверен. До клетва нова- пищова...“

   В силата на реката, в нозете ѝ кротка сега, се вливаше духът на планината. Не беше родният ѝ дом, но го усещаше в сърцето си като такъв. А и къде е българска земята, не е ли пак твой дом? Усещаше го силно. Зареждаше я. Изпълваше я. Била бебе, кога майка ѝ Горка избягала в тевната мрачна нощ от тая пуста Битоля. И от юга на Македонска България, стигнала до среднината и севера на Пирин. А Илко и Горан- двамата ѝ братя се погубили някъде в гората- само на по седем и девет лета. Ятаган посякъл баща ѝ Александър, кога пресекли Попови ливади- сега Папаз чаир- от севера: „Жива да си, дѐте!- извикал ѝ той през гърло съдрано- Живи да сте ми и двете- в кръв удавен последен стон- Нечиста плът, неверна, не жалете... Убийте се, ако ви докопат, ама черната им семка не носете! Ка̀ко Българки умрете!...“- и издъхнал. А тя- в скута на майка си, скрита под корените на един надникнал от скалата бор, сякаш в съня си даваше отпор. И се усмихваше на татко си по пътя към небето. А кръвта му от земята, стече ѝ се по лицето. Тогава тя изревала в ръцете на майка си- тъй ѝ думаше тя в годините- дорде достигнала сега своите седемнадесет лета.

И сега- в лето 1593-то, младата девойка, беше изопнала ризи и черги в снагата на Светиврачка Бистрица, връз големите глазове*. Тая река много въртопи криеше, а острите скали с теснини за по човек-двама, бяха идеално укритие от врага.

   Тя разплете гарванова плитка и разпиля смолистите си коси в снежната пяна на водата. Облегна гръб по течението, а краката спусна на поляната. Отвори небесно сините си очи и погледна Слънцето. Устоя колкото можа на светлината на лъчите му и скри спомена за тях под клепките си. И тъй после всяка вечер диреше светлината в звездите и молеше им се живи да останат и на следващия ден... Усмихна се. Сети се за оня връх, който си мечтаеше да види, за който тукашните говореха- мраморния красив Ореляк. В мислите си, тя се катереше по билото от север, изправяше се и го виждаше- орелът с разперени криле. Въздъхна. И отвори отново очи. Разтвори ръце пред себе си. Огледа ги.

   - Иде ден! Ке те видя яз! Едно скромно обещание на тая црна от мъка и жал зѐмя. Ееех.. Яз ке успея ли да открадна занаята ти, майко? Тия ръ̀це две, ке везат ли каре или макази*? Ке мога ли и яз како тебе, в светъл ден на к̀ерка си да ги предам? Ама прво моя канатица* мора (трябва) да изнижа. А жива ке дочекам ли?...

   Изми се, облече се и навря косите мощни в пазвата отпред, да ѝ не пречат. Ни сребърни алтоне, ни златни пендари имаше, които да я красят, ама и без тях тая девойка сияеше. Сила имаше в нея незнайна. Ако и очи ѝ пресечеш...

   Събра дрехите и чергите, и ги помъкна нагоре по баира, обратно по течението на реката. Стръмно беше, ама и тя като младо яре я катереше. А уж товар носеше. Селото беше оттатък баира. И тъкмо достигаше билото му, когато усети някой зад себе си. Извърна се бързо. Уплаши се... От ония бяха. И не от спахиите, а от тия- по-страшните, дето не се подчиняваха на нищо- башибозуците. Оглеждаха се. Търсеха. Настървено. А на зелената поляна, бялата риза лесно щеше да се види. И за беля- я видяха. Тя хвърли всичко. Взе само везаната риза най-отгоре и побягна. Сърцето ѝ заблъска. Косата се разпъна назад и откри снежната ѝ гръд. Цялата кръв се качи в главата ѝ. Слезе малко по-надолу, за да влезе из между острите големи камъни... Тъй, тъй... Тя бягаше срещу тях. Погледна реката. Тука водата беше по-дълбока и тъмна. И каква идея ѝ щукна в щурата глава. Спомни си думите на майка си. Ама и ония наближаваха- с кървясали погледи и разюздени уста. Стъпи в реката и затвори очи:

   - „Яз велам ти сега (казвам ти сега)! Име ти е бесценет (безценно), именувана си (кръстена си) на двете си баби. На Сила- тая що пред нищо се не запря и крвта црвена обагри ѝ дрвнико. И Марина- на тая, що во̀да ѝ беше все до колене и в нея остана, за да се ненадене на ония бесове. Те така избра да у̀мре. И ти, Силимарино, к̀ерка (дъщеря) си моя, от тия двете, по-голема само да бидеш. Со техната крв- тя ке те пази, яз сакам ти да пребидеш и в ѐден ден тъй да си отидеш...“

Силимарина стисна здраво ризата пред гърдите си, до дето нокти ѝ се впиха. Седна във водата, като законтри с единия крак на един глаз, за да го направи. Пое си дълбоко въздух. Прекръсти се и се свлече по нея като се гмурна по силата ѝ... А ония разпасаните се озъртаха като попарени. Къде се дяна тая гяурка*?...

   Пяната се блъскаше в лицето ѝ и пълнеше устата и носа ѝ. Въздух вече не ѝ стигаше. Ала трябваше да избяга, та ако ще и реката да я затрие... Ама тя не би... В един остър завой, пред боровете я хвърли. И нощта я завари там. И я скри в прегръдката си. Отвори по някое време очите си и когато се опомни, Силимарина извика. Ама бързо запуши устата си. Водата заседнала в гърлото ѝ, обаче искаше да излезе. И я повърна от себе си. Не знаеше кой може да чака в тъмнината между дърветата. Погледна се. Останала с един цървул, тя събу и него. Прокара ръка нагоре и видя, че ризата е съдрана от едната страна цялата от кръста надолу. А снежното ѝ бедро беше лошо ожулено. Защото колко и да бяха гладки тия глазове, кога те шибне водата в тях, не те милват- хапят както си трябва. Ама как да е- нали жива остана. А сега туй си беше най-важното. Съблече се бързо и облече тая другата, дето стискаше до тогава. Мокра беше, ама здрава. А колко красива беше- извезана в червено в ръцете и нозете, гръдта ѝ облечена със златна нишка над аленото- сякаш изписана книга имаше по тая риза... Ала... Трябваше да бъде тиха, докато стъпваше върху боровите иглички.

   А колкото и тъмно да беше, очите ѝ разсичаха мрака. Сякаш не принадлежаха на човек. Дори на самодива не бяха. Само кротко с водата огън гасяха.

   Усети с краката си нещо като бабуна. Опипа с ръце. Беше голяма туфа от преплетените корени на дърветата, омекнала от пръстта и старите иглички по тях. Поизрови малко отдолу и се шмугна в нея. Дребничка беше. Лесно се скри. Сега оставаше да поспи, ала даже не замижа чак до зори...

   В ранината на първото порозовяло небе, Силимарина чу нещо из зад нея. Сви се още повече. Беше някой и стъпваше бавно. Май шептеше. В началото не се разбираше, ама после започна да различава думите.

   - Стояне, бре?! Дека се дена̀, серсемино? Стоенчооо... Не ме карай да викам. Да не ни чуе некой фес, бре!- но отговор така и не последва. А Силимарина толкова се беше навряла вътре в тая дупка, че от превиване накрая се изтъркули от нея. И о̀п- точно пред него. Ама и той се стресна и дръпна с два цървула назад.

   - Де, бе, моме! От дека се я̀ви? Ти коя си?

   - А ти?- изправи се тя- Ти сзо си? Уфф! Тъй де! Кой си?

   - Я?- учуди се той, па се усмихна- Мо̀ма, македонка!

   - Българка сум яз! От Битоля.

   - Е, тъй, де! От юга си дошла, та чак тука?

   - Кога нож ти скрцне до шия, нема на дека да идеш, ако искаш жив да бидеш. А за да останеш- бегай тогаз! И ей, на! Сега сум тука.

   - Как се зовеш?- отново мръдна към нея той.

   - Како? Какооо... Ами ти? Яз толко много ти кажах, а ти па̀ мене цаниш да ти река!- и леко изви глава настрани.

   - Не се люти, де! Арно, права си! Аз съм Боян!

   - Силма ми викат в селото!- отвърна тя- Ама име ми е Силимарина!

   - Ама много, едно такова, е чудно твойто име! Ти си щерката на Горка, нали? Тая дето чудеса веза по клошници, саи и пла̀тна?

   - Тъй, тъй! Право си ме разбрал кои сум! Вчера нашите зедов да пенкало, ааа... замисли се тя- да изпѐра...

   - Разбирам те аз!- усмихна се той, а Силимарина го прониза с очите си. Той се ококори, тая сякаш вътре му бръкна с тях.

   - Прощавай! Думай ми, слушам те!

   - Бех яз да ги изпѐрем на реката, кога видех башибозуците отдолу баира- Боян инстинктивно хвана ножа и тя го видя- Избега̀х им! И ей ме, на̀!

   - Как, бре, моме? Колко бяха?

   - Платната погубих, скочих в реката и ѝ се оставих, до декато ме отнесе, ако реши да ме изкара жива!- за първи път той я излгледа отгоре до долу. Видя кръвта от едната страна на крака ѝ. Тя побърза да заглуши въпроса му- На еден камен се наденах, па ме ожули по-ячко. Колко да бяха? Четири пет- поне толкоз видех.

   - Арно, арно!- омекна той- Господ те е опазѝл! От онѝя те е скрил. Луда си гла̀ва, тъй да знаеш! А знаеш ти, знаеш... И думите тукашни знаеш!

   - Остави тая ти... Я ми речи, кой бараше ти, преди яз да ти се пръкна?

   - Брат ми, Стоенчо! Него виках, него трасех!

   - И дека го изгубѝ?

   - Декато му е акъла! И аз не знам вече! Диване си е той. По-малечок е от мене, ама по-инат се извъди. О̀стави го него! Ке се оправи! Аз ке те върна при майка ти. На̀ сега, увий се с елекот, само за босите ти крака нищо немам.

   - Нищо, че немаш. От одрана си кошула* ке скъсам и стъпала ке си увия. Дека матна е водата, нема страшно. Ама дека бистра е... Ва̀рди се!- и усмихна му се тя, и тръгна напред. А той въздъхна назад по нея.

   - Ти ли реши да ме срещнеш с нея, Господи? Тая дивата, декато умът ми взе! Ама, нейсе, о̀стави се... Че май и сърцето опари... Ама тоя живот знае кога и как да те свари...

Глаз*- гладък объл речен камък

Канатица*, Макази*- Като част от Българската шевица, символът „Канатица“ е един от най-разпространените в световен мащаб. Триъгълниците в него, наречени Макази са основните съставни части. Двойките триъгълници, чиито върхове се докосват, символизират мъжкото и женското начало.

Гяур*- Гяур е дума с персийски произход и в оригиналното си значение, тя означава „огнепоклонник“. По-късно с инвазията на Балканите, турците започват да наричат българите гяури – прозвище, което противно на очакванията, не се дава на други народи- гърци, албанци, сърби и прочие. Българската историография смята, че „гяур“, е просто „неверник“ и свежда етимологията ѝ до сегашното ѝ настоящо значение. А всъщност тази дума отчита специфичното презрение на турците към българите, заради вярата им.