Любовта към България и преклонението пред нейните красоти

Първият ми истински допир с красотата на България бе, когато бях на 8 години (лятото през 1982 г.) и за първи път видях морето – синьозеленият му цвят ми подейства успокояващо и въпреки, че бях дете, с часове се взирах във водата (от идването ни на плажа до тръгването ни).       

За първи път отивах на летен лагер и за мен момента с допира до солената вода ми се стори специален. Явно бях от т. нар. „подходящи” деца, когато живееш в социален дом, специален за деца с физически увреждания, винаги се надяваш, както се казва „да се вредиш” в подходящите редици. Имаше деца, които за съжаление никой никъде не ги водеше. Една от приятелките ми бе едно от тези деца, обещах ѝ ако мога да ѝ донеса нещо от морето.

Спомням си, че цвета на водата толкова ме завладя, че възкликнах на една от учителките, че това не бива да се нарича Черно море, а ТЮРКОАЗЕНО море. Тя се учуди, че на моята възраст използвам такива думи, разказах ѝ, че от учителката в предишния социален дом знам за нея и много харесвам не само думата, но и това, че е най-вече синьо-зелено като морето. В отговор тя ми каза:

– Като пораснеш, ще учиш за този минерал.

– Това е вече моят любим цвят – прозвуча моят отговор.

Няколко години по-късно, вече на 13 години (През далечната 1987 година)  посетихме Съевата дупка. Допирът до естествените образувания, за които учителката по география разказваше, ме наелектрезира. Дори самите наименования ми се сториха интересни – сталактити, сталактони, сталагмити, бързо ги запомних за разлика от повечето деца. Докато ги галех и се чудех на белотата им, мислено си представих как ще ги рисувам на листа и ще изобразя всички цветове, които завладяваха пещерата. Преплитаха се жълти, кафяви, зелени, червеникави и бели оттенъци. Където не можех да премина, бивах пренасяна от някое по-едро дете или учител. Непрекъснато задавах въпроси и търсех отговори как е възможно да се образуват такива творения, как е възможно да е толкова красиво. Оттогава ми е останала за спомен една снимка, черно-бяла, но достатъчна да ми напомня за красотата на тази пещера, която втори път не видях, но смятам да видя отново.

Последваха екскурзии и още лагери, а по-късно, когато вече отивах сама с приятели на море, по цял ден стоях на плажа и си носех скицниците с моливи. Страшно много обичах да гледам манастири, в които имаше красиво изписани икони, сътворени от нечий гений. Музеите също ме привличаха много, но най-много ми харесваше да гледам скалите, зеленината на боровете и ми се искаше да мога да покоря някоя планина.

...Един ден мечтата ми се сбъдна и ето ме на път през гората – аз, моята най-добра приятелка и нейният брат. Целта ни е да стигнем до Седемте рилски езера и върха на Рила, където се намираше една голяма хижа със същото име. Докато вървяхме през гората се върнах на моментите преди този. Дълго време обмисляхме дали да тръгнем или не, факт е, че дребният ми ръст и ортопедичните увреждания на долните крайници, както и на горни всяваше лека сянка на съмнение за това дали ще издържа прехода. Бащата на моята приятелка непрекъснато говореше и изказваше притеснения пред дъщеря си, че било опасно да ме карат да изминавам такъв преход.

Желанието ми бе по-силно и вземаше превес над разума, а сърцето ми туптеше в някакъв ритъм, който сякаш напяваше: „Отиди, тръгни…, отиди и виж”. Вечерта преди тръгването за Паничище с приятелката ми си говорехме дълго време и решихме, че винаги можем да почиваме, премерихме раниците и разпределихме тежестта, естествено моята трябваше да тежи не повече от 3-4 кг., тъй като тежах (тогава, лятото на 2002 година) точно 33 кг., а и за гръбначното ми изкривяване не бе полезно да нося тежко. Исках да тръгна, още повече, че два дни по рано бях на място, където водата, извираща от гърлото на пещерата бе толкова ледена, а ромонът ме омайваше с онзи звук, който ме караше да си мисля, че очите ми не могат да се наситят на необятната прелест, която ме заобикаляше. Намирахме се в местността на Черепишките скали, извисяващи се в цялото си великолепие и пробиващи синевината на небето с червено-кафявите си върхове. Мястото, където стоях, нямаше да ми е възможно да го достигна, ако не бе Тони, братът на моята най-близка приятелка Анетка. За да се видя с нея, пътувах с автобус от Стара Загора до София и оттам хващах влак, тъй като нямаше директен превоз до Мездра, където тя живее. Стоях на камъка и гледах струящата ледена вода, по-надолу (явно имаше намеса на човешка ръка), имаше улейчета, в които бяха наредени множество шишета с безалкохолно и бира, наблизо имаше крайпътно заведение – добър начин да изстудяваш питието, помислих си с усмивка.

 Бяхме решили при това ми гостуване да пообиколим с колата и да погледаме и посетим различни места и ето сега през гората, (след Черепишките скали, прехода от Паничище до хижа "Пионерска", където преспахме) вървяхме. Усмихвах се, тъй като пред очите ми все още течеше буйно „Рилска скакавица” и не можех да се отърся от видяното.  Въоръжена с тояжка, която Тони ми направи, за да улесни прехода ми, гледах дърветата, менящия се зелен цвят на листата и небето над себе си, и си мислех каква късметлийка съм да вървя сред тази обгръщаща ме зеленина с примес на охра. Срещаха ни хора, поздравяваха ни и се чудеха на решителността ни да тръгнем, особено що се касае до мен. Аз отговарях:

– Анетка и Тони са моята водеща сила.

Хората се усмихваха и ни пожелаваха успех. Стремежът ми към необятност бе подкрепен от силата на моите приятели, които търпеливо ме изчакваха заради по бавната ми и малка крачка, където се затруднявах, мигом Тони ме вземаше на ръце и ме пренасяше или Ани ми подаваше ръка. Природата бе с нас, слънцето щедро се опитваше да напира през върховете на дърветата.

Стигнахме до голямата хижа, но бях доста уморена, починахме малко, освежихме се, разтоварихме раниците и тръгнахме да обиколим Езерата. Повярвайте ми, когато седнах да се наслаждавам на Близнаците, сърцето ми пърхаше, не вярвах, че тази гледка пред очите ми е действителна. Отправях благодарни погледи и мълвях думи на умиление към моите двама приятели, които ми дадоха тази възможност. Цветовете на езерата се смесваха с тези на тревата и небето и образуваха един кръговрат, който съчетаваше жълтото на слънцето, зеленината на тревата, наситения тюркоаз със силен син оттенък на водата и ведрата синевина и белота на небето и плаващите в него облаци. За миг ми се прииска да съм ангел и да наблюдавам тази красота отгоре, сега просто вдишвах мирисът на тревата и се чувствах преизпълнена със сила въпреки умората, която вече усещах как ме превзема. За последните езера "Окото" и „Сълзата” нямах вече сили и помолих Тони, който отиде до там да ми разкаже. Той обясни, че по „Окото” се вижда и малко сняг и е кристално тъмносиньо, а „Сълзата” излъчва чистота. Въздъхнах и си обещах един ден да се върна и да ги видя, вече бях твърде уморена, за да вървя, а времето бе доста напреднало. Докато обикаляхме езерата, времето се променяше, топлината на слънцето се изместваше от внезапен, в началото кротък и лека-полека засилващ се дъжд. Това не ни спря, вълнението бе взело превес. Изчаквайки да превали, успяхме да се подслоним в малката хижичка, носеща названието „Седемте рилски езера”, като голямата хижа, в която се бяхме настанили. По склоновете на Рила като цветни петна се виждаха палатки, бях чела за Бялото братство, където в определени августовски дни хората отправяха непрестанни молитви за доброто на България и света. Имаше палатки по доста високи върхове и се чудех как хората с невероятно търпение са могли да стигнат до там, цареше оживление и настроението ми се приповдигаше още повече. Вечерта храната ми се услади, досега не бях яла толкова много, явно въздухът ми бе подействал добре, легнах така, че като заспивам да виждам звездите и върховете на планината. На другата сутрин ни посрещна хубаво време, изпихме по едно силно кафе пред хижата и невероятното оживление от хора постепенно изпълни досега затихналата планина и заглуши птичите песни. Стана ясно, че през нощта е валяло много дъжд и слизането пеш щеше да е трудно за мен и така, аз щях да сляза с джипка и чаках „моя” шофьор да пристигне. Анетка и Тони тръгнаха, аз останах на пейката пред хижата и се радвах на атмосферата около мен, забавлявах се да гледам хора, които пристигаха натоварени на магарета и джипки, каращи германските туристи да възклицават на висок глас. Пристигайки, те веднага плъпваха из планината в нетърпението си да се потопят в нея.

За мен дойде мигът на най-екстремното и страхотно слизане от върховете на Рила с джипка, шофьорът ми бе едър млад разговорлив човек, планинец, свикнал всеки ден на тези предизвикателства. Разбирайки, че ми харесва самият превоз, той се впусна да ми разказва за различни случки, свързани с тези му преходи и отговаряше търпеливо на въпросите ми. Мислено благодарих на съдбата, че ми изпрати и това поредно хубаво за мен преживяване.

Четири години по късно с моя приятелка се насладихме на красотата на Габровския балкан, по начало имаше организирани групи, но на нас ни бе трудно да се съобразяваме с тяхната скорост на ходене поради физическото ни увреждане. Спомням си, че тогава групата ни пресрещна  и техния водач беше искрено развълнуван и ни поздрави за нашата решителност и настоятелност. Последваха Етъра, Пещерата „Бачо Киро” и околностите.

Бог като че бе отредил очите ми да виждат много красота, защото годините след прехода през Рила планина бяха изпълнени с пътувания по различни места не само из България, но и в Европа, както и едно пътуване до САЩ.

Видях Алпите минавайки през Австрия и отсядайки в Словения на път за Франция (единият път с микробус, втория път с кола), насладих се на Карпатите, когато посетихме с мои колеги замъка Пелеш в Румъния. Потопих краката си в Бяло море  и се възхитих на Високите мегалитни скали на Метеора в Гърция. Гледах лебедите, плаващи в река Рейн на брега в Страсбург. Есенната прелест на английските гори, намиращи се близо до градчето Саутхемптън ме очароваха. Съзерцах Норвежкото море и хълмовете на Осло и Драмен. Прекосихме планините в Босна и Херцеговина.

Господ или някаква неземна положителна сила нареждаше нещата така, че очите ми да поглъщат красотата и необятността на земята. След всяко завръщане от нечия страна, все повече се убеждавах, че нищо не може да замени тюркоазения цвят на Черно море, белотата на образуванията в пещерите, величествеността на скалите в Черепиш и Мадара. Красотата на Рилските езера и  зеленината на горите в България – моята родна страна.