Apr 1, 2020, 7:44 AM

 На път - 1 

  Prose » Narratives
589 1 10
Multi-part work
25 мин reading

     Фериботът е огромен. Поне така ми се струва. По-висок е от мен. Гледам го от пристанището и се удивлявам. Много автомобили влизат в огромния му корем, паркират съвсем близо един до друг. Хрумна ми, че при вълнение ще се сблъскат и ще ожулят лака и страничните лайсни. А отворът отзад поема още. Край няма.

     Всъщност правят секс и пият уиски – така ми каза моряка, който знаеше зле български и както ми се стори, беше проследил погледа ми.

     – Колите ли? – ядосах се, че говори така. Автомобилите изглеждаха съвсем прилично.  Нямаха вид на разгулници. – И защо не го правят на палубата? – попитах. Разбирам от такива неща. За да го довърша, прибавих: – Само в търбуха на този голям леген ли се прави секс? Само там ли?

     – Секса ли? – Оня не дочува или се прави на разсеян. Няма и двайсет и пет, а му е израсла огромна брадавица до носа, по-голяма е от него, като фериботът от мен. Не я маха. Сигурно се гордее с нея. Уточнява с академичен тон:  – Ами по-романтично е без да пръска. Да пръска – повтори и замълча дълбокомислено. – Връз гръб – съобщава подир малко, след като излезе от унеса.

     Жена ми ме сръга. Имаше защо. Този моряк изглеждаше ненормален, дори прекалено за възрастта си. А и не носеше шапка, само синьо шалче. Не че това значи нещо оправдателно. Или смислено.

     Поне петдесет глави имаше пред нас. Точно го казах – само главите им се виждаха. А и дрехите им едни еднакви, уж ленени, а тежки. Сини тела със сини ръце, всичките с вдигнати ръце. В ръцете им – билети. Билети, много билети. Китайци. Странно. Огледах се. Нямаше причина тези хора да си показват по този начин пътните документи. На входа стоеше приличен чичко с фуражка, който проверяваше разсеяно и вежливо книжата на всеки.

     – Не се блъскайте, моля! – молеше от време на време същият този чичко. Той беше на моите години, но ми се струва, че винаги е бил по-възрастен. Беше уморен от нещо. И добавяше: – Бъдете дружелюбни!

     Ха! Дружелюбни. Отдавна не бях чувал тази дума. Какво ли точно значеше?

     – Какво се смееш? – сръга ме пак жената. Тя доби този навик през последните двайсет години, преди не правеше така. Свиква се, но не е приятно. Изкомандва: – По-добре вземи чантата. В нея е всичко.

     Да, там имаше кисело мляко. Оцеляло от България до Атина, като нищо ще стигне и до Санторини. За там пътуваме.

     – Всичкото е наред, мила моя. Нищо от него не е изтекло. Трите буркана са на мястото си.

     Стъклени. Едва ни пуснаха на границата заради тях. Ама киселото най-добре се запазвало в стъкло. Така казва жена ми. Илиана се казва. Обожава кисело мляко. И секс. Това, второто, не трябваше да го казвам, но ми се изхлузна между пръстите в клавиатурата като пепел от цигарата на събитията, а нямам време да го изтрия, защото се случи това:

     – Влади, бързо! Ела да видиш! Става нещо!

     Крясък.

     Изтърчах до нея. До крясъка всъщност. Тъкмо се бяхме изкачили до горната палуба. Там предстоеше да пътуваме осем часа до острова, поне според разписанието. Опитвах се да огледам пространството, когато чух този вик повторно – почти истерично:

     – Айде бре, Владимире! Къде си? Умирам!

     Предположих, че си е загубила някоя фиба или нещо още по-тъждествено и важно. Морето тук не беше дълбоко, можех да скоча, но се досетих, че щом вече бучеше, този ферибот вече е пуснал въртележките си отзад. Като нищо ще ме засмучат.

     Реших да отговоря предпазливо:

     – Да, Ачи?

     Не ме чу.

     Повторих по-силно. Нищо.

     Странно. Тя чува всичко. Откъде ме извика? Като нищо ще умре за някоя фиба.

     Огледах се във фоайето на кораба. Пространството вътре беше широко, голямо беше возилото, няма спор. Имаше много маси, столове и весел бар с високи столове и ниски табуретки. Този ферибот беше впечатляващ. С радост установих, че в ъгъла бе стъкмено нещо като сепаре, което възнамерявах да посетя още веднага след потеглянето. Нямахме установени места. А то и места за какво – няма да спим тук, товарът е там, където има да се свре, не бива да очаква повече. Долу, под ватерлинията, е багажът. Не ми пукаше дали съм набутана човешка стока или за каквото и да ме смяташе надутата фирма на този леген – товар или багаж, исках да пропътувам спокойно с него почти до Африка, за да видя онзи остров, към който се бяхме запътили. Двамата.

     Усетих с тревога и с око на разсилен, какъвто никога не съм бил, но възнамерявах да бъда, ако най-сетне емигрирам, докато тършувах наоколо за жена си, опипом като слепец, и тогава със същите тези сетива хванах във въздуха поглед на млад момък; пуснах го, защото беше насочен не към мен, а към свежо момиче, по-младо дори от стрелеца на погледи. Не знам защо ги прилепвам тези неща. Минават покрай мен и ги улавям като паяк. Пускам ги само когато не съм гладен.

     Момъкът беше лигаво хубав, момичето – достатъчно красиво, без да се нуждае от прилагателно пред епитета. То притежаваше визия, не я носеше само. Да, интересно момиче.

     Това се улавя само докато търсиш друго, хаотичен си, а и си настръхнал да преодолееш нещо. Сега ме е страх. Не го признавам, както никога не споделям, че ме е страх от високото. Сега се опасявам, че жена ми се е заклещила в някой или в нещо и не може да излезе от него физически. Поне при мен ще е така, ако ме провисят. Вероятно ще се правя на спайдърмен, за да не се надрискам от ужас и да не издам скопената надежда, че мога да полетя. Главата ми се въртеше, усещах неопределен, но натрапчив шум, миризми връхлитаха обонянията ми, такива, каквито никога преди това не бих дори посмял да помириша или да заслухтя, притаих дъх все пак: само и само да докосна по някакъв начин движението на моето момиче. За другите паяци не съм сигурен, но аз съм от тези, дето не могат да уловят ни миг време, нито живо същество, без да си създадат за него ловна ниша. Паяжина. Лична. И да я изолират от всичко друго. Тогава тя става само твоя. И в нея си ти. Придобиваш част от времето в нейното его. Не е малко. И съществото, което обичаш или мразиш: то е в мрежата. На твоя си живот в примката. Хубаво е това въображение.

     – Къде, си, Ачи? Ей! – виках.

     – Ами тук, съм, къде другаде? – изехтя отговорът.

     Гласът беше нейният.

     Ококорих се и зейнах. Нищо не виждах. Отворената уста не ми помагаше. Нямаше да я зърна повече, ако не използваше гласа си.

     – Ето ме!

     Беше легнала по гръб в една от лодките за извънредно положение. Спасителни лодки. Странно. Всъщност – къде другаде можеше да бъде, спайдърмене? Как не се досетих.

     Дотичах, прелетях, нали го мога.

     – Защо си тук? – попитах. – Какво става? И как изведнъж...

     – Първо ме измъкни, по дяволите – прекъсна ме. – Не знаех, че са толкова дълбоки. Широки. Влажни. Гнусни.

     – Покриват ги с плащ – съобщих. Не че го знаех.

     – И сама го разбрах, кептън – усмихна се накриво. Отива ѝ така. Някой ден ще ви разкажа за кривата усмивка. Но не сега, защото: – Къде се шляеш, бе? А? Просто ми трябваше помощ, за да се измъкна от този капан. Може да се удавиш като нищо. Прилича на кладенец, виж! Ти това ли искаш? По този начин да погина ли...

     Поговори още малко на по-висок глас.

     Да. Ясно. Видях. Това значи е ставало. Още преди да забоботи двигателя на ферибота, жена ми е искала да се увери, че има лодки да се спасим при корабокрушение. Тя винаги мисли първо за лошото, преди да види доброто.

     – Много си се омотала – установих, докато я развързвах.

     – Този възел е лесен. Просто направи така...

     Обясни ми как да я развържа. Жените могат това.

     Не беше лесно да я освободя от койката. Там имаше конци, въжета и някакви дървени стойки и куки, чието предназначение не схващах. Беше се омотала като политик.

     Фериботът изръмжа отново и после произведе дълбок звук, из хобот на слон като че ли се чу стонът му.

Тръгна коритото. Пърдеше отзад във водата. Нямаше много изпращачи. Щяхме да пътуваме в спокойно море, съобщиха учтиво на английски през високоговорителя на морското возило. Месецът беше май. Санторини – и той.

     Какво и той? – ще попитате. Санторини е остров. Какво общо има с месеца?

     Не знам.

     Всъщност ще ви кажа – изобщо не допусках, че всичките тези китайци с билети в ръка, естествено подпухнали и делови чичковци и дебелобузи деца, автомобилите долу, на цели десет метра под мен, лъскави и охранени люде като пухкави домашни кучета, бяха тръгнали към някакъв остров, при това и аз с тях... та всички вече бяхе в една лодка и се бяхме отправили в една посока. Към остров? Да го видим ли? Или да заживеем в него? Нима има толкова много робинзонкрузоновци днес? Аз лично просто се надявах този кораб да се разбие в спокойното море, прорязан от някой подводен скрит риф, никой да не да оцелее и така да се махна от своето съвремие. Не е изключено. Дай боже всекиму така екзотична гибел. Дали ще те изяде акула, жена или адвокат – все едно е. Някой ще се нахрани с теб. А това те осмисля.

     Оня моряк ми изглеждаше идиот. Вероятно капитанът е по-голям от него. Поне по чин, ако не ментално.

     Така трябва да е. Затова казах май. За Санторини – към острова ли плувахме или към нещо друго, лично? Ето как се свързва острова с май. И с идеята за рифа.

     Ама не вярвам напълно на своите мрачни мисли. Е поне го допуснах доброжелателно – онова, горното, намръщеното. Кое ли? Няма вече значение.

     Коритото тръгна. Заклати се леко. И запърдя по-силно.

     Изкачих се отгоре, над задната част и се насладих на гледката. И на синьото. Вятърът духаше силно. Надолу морето бучеше, макар и неестестевно примирено подир змийската диря на водовъртежа. Вълните бяха  бели възглавници върху съня на всичкото зелено-синьо наоколо. Не че е възможно: бели възглавници сред морето няма. Няма никакви възглавници всъщност. Присънило ми се е наяве.

     Това ми напомни за нещо. Докато гледах кипежа на синьото море и бълбукащите в него мехури, докато се опитвах да видя дали по-надолу няма причина, която да ги образува или да прави кръговете по-големи... Ето. Да! Досетих се за спомена си. Беше, когато с децата си играехме на Златни пясъци в морето. Тогава им измислях изпитания, да се веселим, но и да им открехна частица от светилото си. Подводни трудности бях измъдрил. Хрумна ми на момента как да ги науча уж да плуват или поне да не се страхуват от дълбокото. Кой да ги научи, освен онзи, който се страхува и от високото, и от дълбокото, но за сметка на това не може нито да плува, нито да лети? Баща им естествено. Ако превъзмогнеха всички изпитания, получаваха следолед. Най-тежкото измежду президвикателствата беше пръднята на кит. Трябваше да поемат въздух и да го изпуснат под водата, ала така, че мехурите да са гъгнещи, обемни и съдържателни. И отгоре над водата да излязат балони. Нямаха чак такива дробове, че да направят такива балони, мислех си. Така че се надявах да спестя парите за сладоледите.

     И двамата ми синове се справиха. Огромните мехури над леките вълни показваха, че имат здрави дробове, а аз се зарадвах донякъде. Всъщност наблюдавах дали изпълняват инструкциите ми правилно, а докато го правех, трябваше да стоя под водата, тя пък – пълна с лайна и урина. Миксирано.

     Бяха горди, че могат да пърдят като китове. Не пожелах да им покажа как мога аз, защото се опасявах за целостта на кея наблизо, пък и ако се напъна, кой знае. Нямам такива дробове. Бая се нагълтах с крайбрежния микс, докато съблюдавах под водата изпълнението на своите инструкции. Момчетата си заслужиха следоледите. И за себе си купих. Обаче захарен памук. Това ми се ядеше, а и по-евтин е, премахва лошото усещане в устата.

     ... Та и това отдолу така пръхтеше. Като спомена ми: без да го предизвикваш, по своя си голяма нужда. Слава богу, не миришеше като оня кафеникав миксиран кошмар: за мен кошмар, за децата беше хубаво, те поне разбраха от баща си как китовете пърдят. Аз – също, но по различен начин.

     Коритото вървеше напред – към острова Санторини.

     Морето беше гладко, лъскаво, леко накъдрено, стори ми се тъжно. Сушата се отдалечи. И по-добре, нали се махахме от нея да намерим друга, по-екзотична. Допускам, че на Санторини още живеят туземци. Исках да изпия по чаша кръв с тях в бокал от полиран череп.  Може и да не е полиран. Обаче дотогава ми се налагаше да се задоволя с чаша мартини във високо стъкло.

     Оставих коритото да пърпори и бълбочи на воля, докато мнозина от пасажерите още размахваха кърпичките си към мъглявите сенки на изпращачи от кея, и се запътих към бара. Там ми е мястото. Сепарето.

     Оказа се, че това е седалището и на една хубавица. Имаше гол гръб. Друго не видях. Наложи се да си изпусна пакета с цигари, за да я огледам внимателно. Стана ми неудобно, когато съзрях лицето ѝ – нямаше и осемнайсетгодишна, със заоблени, красиви и твърде напудрени бузки. И грим, тежък грим върху миглите, увиснал над клепачите и леко протекъл връз очите; допуснах похотливо, че и на други места се намира този грим. На пластове. Девойката беше със съвършени прешлени, доколкото можех да преценя отзад, дълга рокля и много украса, която не се опитваше нито да подчертава, нито да прикрива. Ала имаше вид на господарка на легена ни. Притежаваше и други обли съвършенства – пак доколкото можех да видя от гледната си точка на сластолюбец.

     Изпитах неудобство, както казах. Но само при вида на лицето. Иначе тази жена ми се стои напълно пристойна и делова.

     – Едно мартини? – предложих. Седнах до нея на високия стол, защото тя беше станала междувременно от сепарето и бе придвижила цялата си външност до бара; забравих да попитам дали дали изобщо е удобно да се обърна към нея, но сега ми се струва, че изобщо не съм помислял за това. Видът на тази дама подсказваше, че близостта с нея е препоръчителна, но по хладен, меркантилен начин. И колко да е хладен тоя начин? Попитах: – Мартинито с лед, ивенчуъли?

     – Въй, че сте! – изуми се и ме изстреля с това под клепачите си. Установих, че миглите ѝ са натежали. Беше прекалила: с грима или с онези неща, които сега момичетата си слагат под кожата тук и там, за да се подуват и разширяват. – Въй! – повтори.

     Преди да го каже за трети път и понеже не разбирах многозначността на възклицанието, пресякох отегчението, с което възнамеряваше да се отдалечи, като хванах ръката ѝ, насочена към бармана:

     – Две мартинита, моля! За дамата – с лед. Много лед. Нали, лейди?

     Миглите запърхаха окуражително. Стана интересно.

     Жена ми дойде в този миг и се присъедини към компанията ни. Нямах нищо против. Лейдито кимна – на жена ми или за леда, не разбрах.

     – Нека ви запозная – реших да бъда объркано галантен. – Това е съпругата ми – Илиана. Викам ѝ Ачи от двайсет и повече години. Да не уточнявам. Годините не дават израз на нищо. А вие сте?

     Лейдито примляска. Нищо не каза. Отговори едва след като опита с върха на езика си от питието, което барманът ѝ поднесе внимателно и с малко страх. Имаше обеца върху този език, с който облиза края на стъклото. Не се изненадах, бях виждал такива неща по разни филми. Пък и не бях сигурен, че това е единственият ѝ език. Уточних:

     – Вие сте как, моля?

     – Добре шъм. За въжрачтта ли ме питате или направо за онова? Зашчо? А?

     – За името питах, скъпа.

     – Тъй и допушчах. Хм. – Вдигна вежди. Тогава ги видях, всъщност не тях, а отсъствието им. Нямаше ги. Беше ги нарисувала с молив или с нещо друго, по-остро. Представи се:  – Сюжън. – Последва мълчание, през което тя огледа последствията от своето наименование; и понеже не видя ни възторг, нито упрек, махна с ръка и изфъфли: – Че тъй – и мен ше да ми е драго.

     Значи така се казваше това момиче. За това е бил този странен акцент. И словоред. Пак проявих себе си:

     – Олицетворен съм, Сюзън. – Усетих онова в хълбока от жена ми. Знаеше, че се подигравам. Добавих с остатъка от въздуха си: – Жарко ми.

     – Добродушна съм – отговори реципрочно Сюзън и подаде ръка на жена ми. Тя не я пое. Сюзън обаче бе благослонна: – Благо ми. Хубаво, че нямаш име. Иначе шеше да ми се наложи да го помня. Тъй де – за известно време. Имената ме уморяват жвершки.

     Учудих се, че Илиана стисна след известно колебание ръката на тази странна красавица; тя я беше оставила във въздуха – като мома, която чака годеник. Дори я разтресе делово и докато двете жени по някакъв си техен опознавателен начин се здрависваха нервно, увивайки ластарите си една о друга, установих, че пръстите на Сюзън бяха съвсем тънки. Съпругата ми не е ревнива, но съм я виждал да чупи и по-големи неща от тези кости. По по-невинни поводи. Ала сега сме във ваканция. Кефим се. Пък и Сюзън нямаше кости, само филизи по ръцете си.

     След като се уведомихме за усещанията и сетивата си – аз олицетворен, Сюзън – добродушна и фъфлеща по своему, а жена ми – очевидно благоразположена, изпихме питиетата си и понеже не намерихме за какво да си говорим, се разпиляхме в пространството на палубата. Търсехме приключения: аз – тоалетната, Сюзън  – нещо тъждествено на себе си, а жена ми – друг мъж.

     С околовръстието на сетивата си видях как роклята на Сюзън се оплиташе в краката ѝ, докато тя ситнеше, отдалечайки се. Гол гръб, наистина поддържана кожа, дълга рокля, сякаш чакаше повод да се свлече и да разкрие ненужно прикриваното. Стройни крака, прави като кюрек. И това малко по-нагоре от бедрата беше особено интересно и набиващо очи, стегнато, с жартиери, подчертаващи от време на време щедростта на плътта над дупето и около него. Тя нямаше бельо. Но имаше всичко друго.

     А там, на палубата, вреше и кипеше.

     Докато ми течаха лигите, видях разсеяно, че барманът ми махаше – какво да правя с питиетата, ехей, човече? Показваше с пръст, че са недоизпити.

     Върнах се към него делово. И ги довърших едно след друго. Да не остават така. И облизах червеното по краищата на чашите. Той се изхили. Прие бакшиша с респект.

     Сега вече можех да пътувам. Събрах смелост от леките питиета и дори ми стана драго. Това начало ме успокои. Поседнах на диван между няколко пасажерки. Да подремна, може би. Мисля, че бяха на девойки тези тела около мен. Китайки. Както и да е. Шумяха с облеклото си, говореха, квакаха, после пак жужяха с друго нещо, но в ръцете, после унесоха в съня ми своите партийни бордови билети, размахвани като воля за живот, накрая чрез тях или въпреки тях замечтах или просто помислих и за друго, по-странно и далечно от това. И то ме първо притисна, изолира, а после приспа. Почувствах се чавдарче. После дебелобузо септемврийче. И накрая... комсомолец. Вратовръзката ме стягаше. Баща ми беше още жив. И майка ми – щастлива. Не знаех дали сънувам кошмар или хубаво нещо. Изпотих се.

     Сънувах дълго, докато вратовръзката ме задушаваше.

     Когато се събудих, видях много светлина. Прекалено много светлина. Много ли ми беше мартинито – не зная, но това слънце не излизаше от очите ми.

     Трябваше да изпия чаша вода.

     – Едно мартини? – намигна ми барманът, като ме видя буден. Носеше бенка.

     Оказа се, че не съм станал от тоя диван, докато съм сънувал онова, което си струва да бъде разказано.

     – Разбира се... И чаша вода, моля.

     Щях да му кажа, че искам кафе, но той нямаше да ме разбере. Не отказах поръчката. Нямаше как да се почувствам по-зле от още едно. Подирих с поглед жена си. Китайките до мен ги нямаше. Бях сам на дивана.

     Провикнах се:

     – Мога и сам да дойда до бара! – Казах го на онзи учтив човек, който се опитваше да ме опие. Имаше дебела бенка или нещо такова. И носеше синя кърпа.

     – Ти – рекох разколебано, приближавайки се до бара, – ти не беше ли моряк?

     – Да, сър. Такъв съм. По съвместителство. Скоро барманът ще свърши и ще го заместя. Обратно. Замествам го. Докато той свърши. И така напосле.

     Ми хубаво. Сигурно в момента пикае титулярът. Хората имат такава потребност. Не ми се пиеше и зяпах гръцкото знаме и синьото през прозорците. Обожавам синия цвят. И няма какво да се лъжем – Средиземно море е най-красиво. Ако говорим за моретата, де: аз познавам две и мога да сравнявам. Не е хубаво сега да повръщам в тая красота. Нищо че се налага.

     Не и предвид онова дупе, което отново се появи в мъглявото ми съзнание. Този път без жартиери. Съвсем без нищо. Ококорих очи. Да, тя беше. Само че не можех да преценя дали бе пред очите или в ума ми.

     – Колко време съм спал? – попитах моряка.

     – Не повече от куотър час, мастър.

     – Не ме наричай така. Ето ти две евро. Наричай ме другояче.

     – Как? – Вдигна вежди. Ама че грозен човек. Пожелах да го фрасна, заприлича ми на огледало. Български не знаеше добре, но бас ловя, че не знае хубаво никой друг език. Направи странна физиономия и избълва следното: – Как точно да ви наричам за две евро?

     Замислих се. Тоя ме ебава. Колко струва едно име? Две евро е предостатъчно да си го смениш за кратко.

– За теб съм Никой, лигльо. Господин Никой. Като в оня роман, сещаш ли се? Богомил Райнов? Не се съмнявам, че си го чел.

     Засмях се. После съжалих.

     Не се сети: нито за романа, нито за автора. Но разкриви устните си зложелателно и криво едновременно: тази гримаса трябва да я е изучавал предварително, прилича на маска от гръцките трагедии. Парите му се сториха унизително малко, аз така и исках; като видя, че повече няма да получи, бързо се намръщи и лицето му стана обикновено и обичайно грозно. Няма как да му дам още за такава дребна услуга. Просто исках да не ме нарича по име. Той не мислеше така.

     През това време барманът се върна и го избута от плота.

     – Оправих я – рече му насърчително, но недоволно. – Твой ред е. Ич не зима пари. Доволно е. В началото. После е обратно. Горещо. Не зима пари. Изкарва ги.

     И този говореше зле български. Хм. Защо не си говорят на техния език, а използват лошо нашият? Досетих се. Тази нашенка с пробития език е лесна. Радостни са заради това. Искаха да чуя.

     Май ми е време да изляза на палубата. Жена ми там някъде трябва да е. А и да я няма – поне да подишам чист въздух. И да запаля цигара преди да повърна.

     Е, в случая нещата станаха в обратен ред. Като последователност. Но никой не видя. Нито повръщането, нито дима от цигарата, който се забиваше в ноздрите ми ведно с острия вятър, а още по-малко това, че цяла жежка, силна и остра жар от цигарата, разпалена от въздуха, се заби в якето ми и издълба дупка. Изтупах се и погледнах към колегите китайци. Те не пушеха, но се снимаха непрекъснато с телефоните си, прикрепени с тиксо върху дълги пръчки, та да се филмират отдалече. Какво ли очакваха да видят на тези снимки освен себе си? Нима това щеше да ги удовлетвори?

     Тъжно ми стана за тях.

     Тъжно и за якето, което изгорях. По-хубаво е човек да пуши лула, мислех си, докато изпразвах стомаха си над палубата и се надявах да вляза в кадъра на снимките.

     Докато разреждах прекалено чистото море с течността от своите вътрешности, провиснал през корем върху парапета, усетих нежна ръка върху врата си. Познавах тази ръка.

     – Давай! – каза Илиана. – Сега ти е паднало.

     Ясно. Бях влязъл в кадър.

     Дадох всичко от себе си. Учудих се на своята съдържателност. После ми олекна и изправих бавно глава. Виеше ми свят. Лека-полека се освестих.

     – Би ли дала салфетка или нещо такова? – помолих жена си. Тя винаги имаше такива неща под ръка.

     – Нямам нито едното, нито другото – отговори ми чужд глас. – Ето ти брежент.

     Беше Сюзън. И наистина ми подаваше парче брезент.

     Благодарих. Изчегъртах с него онова по устата си и го хвърлих през борда.

     – Не е хубаво човек да повръшта. – Сюзън ме гледаше тъжно, доколкото успях да видя през зачервените си очи. Добави почти мило: – Искаш ли да пием по едно мартини? Моето – ш лед. Ти шерпиш, ивеншуъли...

     Скочих отново върху парапета да довърша делото си. Вече нямах нужда от помощ. Исках просто да се излея целия в морето. Спря ме само мисълта, че то ще стане като кафявия микс в крайбрежието покрай пречиствателната станция на Златни пясъци.

     Когато приключих с бизнеса над парапета, установих с радост, че зад мен няма никого и побързах да изтичам в тоалетната. Колко съм се бавил – не знам, но вероятно е било дълго.

    (Следва)

» next part...

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • ...❄🍀❄
  • Благодаря, Костадине, до Санторини ще отидат само очакванията. Силве, сякаш пишеш с моята ръка. Дори с нещо повече мое. Поклон и сърдечен поздрав!
  • моята спечелена битка. Мечът изправен насред снежното поле. А страничното мнение може само да ме убеди още веднъж, че светът е шарен и нищо повече. Затова, нека да вали! Нека да пишем,но преди всичко да търсим удовлетворението от него в себе си. Така че, успех, Владимир! Води я тази битка и й разкажи играта!
    (извинявам се за многословието, но видях предните коментари)
  • исърцевината й разцъфва, като огнено цвете. Разбира се, че двуизмерността на написаното не ни гарантира външен успех, нито триизмерността му, още по-малко идеята, езика, сюжета, стила, или използваните метафори. Всички те са ценни за развитието на текста, така е, без значение дали става дума за разказ, есе, роман, статия, пътепис, или нещо друго. (Не засягам поезията, защото не се намирам извисена, за да си позволя да я нищя.) Важни са и препинателните знаци, които аз лично почти никога не поставям на правилното им място и почти винаги се срамувам от това. Но със сигурност за себе си мога да кажа, че успехът на написаното е във вътрешно усещане. В индивидуалността на този труд. В очарованието, което изпитвам, докато пиша. Във възхода и паденията на героите. В онова, което ме кара да трептя като пианист след всяка буква. И най-важното – удовлетворението. Накратко. Ако резултата не ми харесва, дори и на мен самата пак не мога да го определя като неуспех. Ако пък ми харесва, това е
  • Да. И тук вали сняг. Прекрасен е! Закъснял, или пък точно навреме – обичам го. Обичам упоритостта в него, не мога да се наситя на размаха на четката му и всички трепети, които рисува в мен. Обожавам прелестите на белотите нарисувани през прозореца и го гледам замаяна, без да мога да промълвя и дума. Иска ми се да го уловя, да го целуна и да му благодаря. За това, че имам възможността да го видя с очите си, да чуя шепота му, да го докосна и усетя. А после, оповавайки се единствено на думите накацали като птичета по листа – пиша. Да тлея с душа, сърце и разум, разказвайки за нуждата, която той предизвиква. (Доста наивитет,в мъжки род, заради библейската притча за Адам и Ева). Но, както каза Мариана, писането винаги си струва. То е като снега. Изцелява. Прави магии, обича, дава. Особено това писане, в което душата се разгаря, като черковна свещ и осветява пътя към изцелението. Особено в това писане, което всяка дума е като тамян, пропъждащ демони.Особено, когато искреността оголва плътта
  • И аз съм в очакване,хубав остров е Санторини,дано се случи нещо хубаво там.Поздрав Влади.
  • Ха! Това ми хареса - писането си струва, макар и написаното да не струва. Така си е. Благодаря за пожеланието иначе. Първи април е. Вали пролетен сняг, яко навява. Имам си герои, чакат да им разкатая фамилията. Какво ли чакам, а? Готино е да пишеш. Нали? Може би след два-три-четири дена оная Светослава от разказа, дето джвака езика си и едва произнася стъкменото си име Сюзън, ще се покаже в друга светлина. Тя е добро момиче. Сега обаче изследвам смисъла на снега. Философски. Иначе казано - сложих да варя боб чорба навън с вода от пресен сняг. Да видим. Кучето проучва снега другояче. Прави си жълти неща. Благодаря, че пишеш, Мариана. И че четеш добронамерено, сдържано и критично, ако този триптих не е оксимирон, де.
  • Благодаря, Мариана. Продължението е в главата ми. Не съм сигурен обаче дали си струва писането. Кефи ме снегът навън.
  • Благодаря, Силве.
  • След прочита не знам защо, но се сдобих с усещането, че тази част е писана на ферибота. Люлее се, прилошава й и сякаш търси опорна точка. Много интересно започва, ще чакам с нетърпение допира с твърда земя и срещата със Санторини.
    Поздрав.
Random works
: ??:??