Сбор от кратки импулси
Съдбата ли? Хах!
Пуши разсеяно дългата си цигара и кокетно попива червилото в края на устните с безименния си пръст.
Можеше да съм друга. Можеше и да съм някъде другаде.
Бих могла да съм цвете, върху което неволно е стъпило детско краче и да забавя временно фотосинтезата си, крещейки безгласно от болка.
Можех да обяздвам коне в дивия запад или средния запад, дори и в северния запад, да речем! Да съм модел, върху който Рубенс е оставил ръцете си, стрелка на семафор или дупка в стената на публичен дом.
Можех да пържа лук и да размахвам дървената лъжица срещу пияния си съпруг, някъде в Харлем. Да съм охлюв с петчасов оргазъм или жена-жираф с голи гърди, която кърми пет невръстни деца едно след друго, в далечен Мианмар.
Бих могла да съм кит, изхвърлящ последната струя вода върху китоловен кораб някъде в Антарктика или просто храчка, събрана в устата на ултрас.
Но ето ме...
Тук съм. Цяла, топла, неслучайна, ненастъпана, ненарисувана и необяздила нито един кон в никой запад. Има ме...
Тук съм от момента, в който Вселената е решила двама горещи влюбени да се слеят в един жарък, ленив, далечен следобед. Решила е да се сливат неудържимо дълго и след това. Дори и когато се появят първите признаци, че ще ме има. Написала е да продължат да го правят с поглед, с думи, устни, език, защото са били обречени да се сливат, докато са живи.
Донесъл ме е един бял гълъб. Така ми каза мама:
"Донесе те един бял гълъб. Влетя в стаята на студентското общежитие през отворения прозорец и се заклещи между тръбите на парното. Баща ти стана и внимателно го освободи. И точно тогава ти се развълнува. Сигурно малкото ти сърце е усетило за пръв път, че някой има нужда от теб. Ритна с крачета корема ми и като бясна си запробива път през мен. Втурна се така стремглаво, сякаш можеше да го спасиш. Милата ми! Винаги си била такава...
Гълъбът излетя, аз проплаках уплашена и щастлива, а баща ти ме прегърна и за втори път през онзи невероятен, слънчев пролетен ден изпита усещането, че два крехки, любими, важни за него живота са в ръцете му.
Така се появи..."
***
Тук съм и често поглеждам необята с благодарност.
Виждам я. Пуши дългата си цигара, поддържа хармонията, наклонява везните. Внимава повечето цветя да останат нестъпкани, Рубенс да е нарисувал най-хубавите си картини, а другите да е изгорил. Мъжете в Харлем да не умират от удар с дървени лъжици по главата, а по-мъжки, някак; оргазмите да не продължават цял работен ден, а ултрасите да не се давят с плюнките си...
Виждам я как попива червилото с безименния си пръст и ми махва с ръка:
"Хайде, върви! Върви да си поиграеш! Ще бъда наблизо и да знаеш, че няма да те галя с перо, когато не слушаш!"
Сигурно има предвид онова малко, бяло перо, което татко е вдигнал от пода на стаята. Тогава, когато се е прибрал от родилния дом и секунда преди да се захлюпи да плаче. От щастие и любов, разбира се...
Толкова е хубаво да си обичан! Обичан и нужен...
© Ирина Колева All rights reserved.
Това е свободата и аз съм пристрастена към нея
