Случка в беседката пред блока
– Тоя простак, Петър, има тюркоазени очи – каза комшията Ставри и отпи от лимонадата.
Възразих:
– Петър е безочлив човек.
Ставри се съгласи и добави:
– И все пак са тюркоазени.
– Но иначе си прав, че е простак. – Това го сложих за капак. Обичам да се налагам.
По това време Петър ни гледаше на чомпе от другата страна на беседката и се преструваше, че не ни вижда и не ни чува. Поговорихме си със Ставри още за него. Установихме, че ни дължи пари, че мирише лошо, а също и че някой ден ще му го върнем тъпкано.
Стигнахме до пълен консенсус, когато се досетихме, че е проклетник. И на всичкото отгоре – циция.
– Никога няма да му простя, че заглежда жена ми, и то неведнъж. Пет минути я зяпа завчера, докато пазарувахме с нея – стисна юмруци Ставри и заплашително ги размаха. – Жадно! Ей такива очи отворил – като дракон. Тюркоазени очи, ти казвам, с размер на футболна топка. Влажни.
– Аз също възнамерявам да го пребия – кимам утвърдително. – Никога не е излишно.
Петър стана бавно и ни погледна съжалително.
– Сега е моментът! – скочихме двамата със Ставри и се нахвърлихме върху него. Лимонаденото шише се търкулна върху масата, падна на плочките и се строши.
На другия ден със Ставри пак си говорихме. И пак в беседката. И двамата имахме тюркоазени очи, а около тях – морско синьо. Простакът Петър се оказа по-силен, отколкото предполагахме.
– Безочливите винаги са силни – казах тъжно.
– Простаците също – съгласи се Ставри.
– То какъв смисъл има да биеш такива? – запитах сякаш себе си.
– Никакъв смисъл няма. Пък и да ти кажа честно, нека си я зяпа моята. Хак да му е.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
