Голямото съботно чистене в къщите в квартала по традиция започваше след голямото съботно ядене на палачинки.
А то пък започваше след голямото съботно прозяване, търкаляне и протягане в кревата до късно сутринта, ако не се бързаше за големия съботен плаж естествено.
Голямата съботно-утринна тишина на улицата бавно отстъпваше място на моторното скрибуцане на колата на някой нещастник принуден да ходи на работа, на увеличения до възбог звук на телевизора на комшията, който вече трудно чуваше, на веселото лаенето на две, три псета, и вечните караници на пискливите котки.
Съботното слънце съботно си протягаше лъчите и безсрамно бъркаше в очите на честните и отрудени граждани, така че искат, не искат да се принудят да станат по някое време и да се заемат с най-важното в съботната сутрин - кафето.
Бавно и постепенно хората си отваряха очите, а звуковият фон в квартала се връщаше към нормалният си ритъм. 
Кашлянето от тоалетните, тръшкането на врати, ревът на някое сополиво хлапе, викове и смехове почваха да се дочуват от съседните къщи и всичко постепенно си идваше на мястото.
Люсата, Арменката както и викаха имаше слабостта на острия език и обичаше да псува често, изпсува два пъти, каза на благоверния си да си гледа работата или да ходи на едно тъмно място и продължи да пържи сутрешните филии. 

Той не и се сърдеше, понеже си я знаеше, но и не и оставаше длъжник, така че миризмата на пържени филийки и  яростни попържни изпълваше ранното утро.
Миришеше на събота.
Гюлент, така се казваше момчето което седеше на стълбите към мазата, беше станал отрано, зяпаше гугутките по жицата на двора и мечтаеше.
Той и семейството му- баща му, майка му, и сестра му живееха там, бяха под наем и си деляха двора със собствениците, но и неговите още не бяха станали и той се наслаждаваше на съботната утрин. 
Само дето нищо не виждаше, и едва ли нещо чуваше защото от няколко дена само Айсун му беше в главата.
А тая глава не беше нито учена, нито кой знае колко умна все още, и Гюлент се чудеше какво да прави и кой път да хваща, щото вече и сън не го ловеше, и само любовни маанета, подобно вопли бяха изпълнили душата му.
Тъй като нямаше необходимата в тия дела опитност Гюлент се кахъреше и не знаеше че; любовта и на големия, и на малкия, и на учения, и на недоучилия, на добрия, и на лошия и въобще на всеки човек е една и съща и в нея промяна няма ;че там всички са равни и всички я заслужават и следователно няма какво толкова да мисли дали и той има правото на нея; че тия чувства си извираха от него самия, а Айсун беше просто повода да бликнат;  и въобще той не знаеше много по сърдечния въпрос, затова седеше и тъжно гледаше пухкавите облаци леко обагрени с жълто от посоката където ги огряваше слънцето.
А после реши, че е време да излезе на улицата и да види дали няма да намери някое ранобудно хлапе за игра.
Отвори металната врата, боядисвана и повтаряна безброй пъти в зелено, вече на люспи, затвори я да изтрака и тръгна по улицата. В джоба си имаше лимки.

Глухият комшия се казваше Велико. Той живееше сам, не правеше сутрин палачинки, а вместо това се отдаваше на детайлно метене и чистене на двора кажи, речи по цял ден. А телевизора все така си бумтеше отвътре неговата стая и огласяше квартала със сутрешният телевизионен блог.
Махнаха си с Гюлент, казаха си добро утро и Велико продължи да гони падналите листа по двора. Подпираше се на метлата с дългата дръжка, гледаше дървото на улицата - виновника за неговите безкрайни занимания, клатеше глава и пустосваше:
 - Значи, да те засадя от общината дават. Длъжен си викат. А сега като порасна до третия етаж, да те окастря не можело. Щели да глобяват значи, егати и държавата и всичкото да муй...приказваше си той и продължаваше да събира нападалите листа. 
За да не остане по-назад, от съседният двор грабнал метлата се подаваше следващият комшия, който също се казваше Велико. 
Той чуваше, обаче главата му щракаше и много и бързо, и затова сменяше темите на разговор твърде често, ако имаше някой честта да се заприказват.
И така застанали всеки от своята страна на телената ограда, подпрели се на метлите с дългите дръжки двамата Великовци - Глухия и Бъбривия започваха надълго и нашироко да обсъждат международното положение.
Повече от сигурно е, че винаги се намираше още някой комшия, или минувач по улицата да се присъединят към техният разговор, превръщайки и издигайки тоя диспут до нещо като ораторството в Хайд Парк. 
Обикновено до общо приемлив извод никога не се достигаше и след време всеки убеден в своята си правота, с чест и достойнство продължаваше главното свое занимание - метенето, както и голямото съботно почистване. Винаги имаше какво да се чисти и какво да се изхвърля.
Къщите - две стаи, навеса - на половината им, а насъбрани боклуци дал Господ.

Странно, но беднюгите много обичаха да им е чисто.

В тая благословена от Бога сутрин Веско, или батВеско както беше по-известен в квартала се събуди с чувството, че му е тясно.
От известно време пижамата и фланелките взеха да му отесняват и той съвсем чистосърдечно си обясняваше това със смяната на праха с който переше Жечка, съпругата му, по-известна като какЖечка или пък с водата, кой знае. 
Отвори едното си око и видя рошавата глава на дъщеря си цъкаща на дистанционното на телевизора и търсеща детските предавания.
Отвори и другото и видя едни малки копанчета и ръчички да се подават от решетките на кошарата, плешивата тиквичка на малкия, една беззъба уста захапала  пръчката на решетката, и една усмивка вперена в него. 
Ухили се и той.
-Добро утро, каза им и се протегна.
Понеже всичките спяха в една стая утрото им винаги беше общо. Жечка я нямаше, и се чуваше как трополи с чиниите от към другата стая нарочена за кухня.
Остави децата да си зяпат детското, мина през тоалетната и отиде в кухнята.
-Ще пера, вместо с добро утро го посрещна Жечка.
-Хубаво, каза той.
-Трябва да оправиш канала, продължи Жечка подпряла ръце на масата като Георги Димитров на Лайпциския процес.
-Трябва, съгласи се той докато нагъваше първата намазана с мед палачинка.
После дочу откъм отворения прозорец  политико-философският спор на двамата Великовци.
-Днеска ще е, добави.

Веско, добро утро провикнаха се едновременно двамата Великовци като го видяха да излиза на двора с правата лопата.
-Добро утро, как е?
Отвърна и той за да захапе разговор.
Никак не му се копаеше днес, нито пък му се правеше нещо друго, но това беше положението.
-Да вземем да покопаем днес става ли, попита той.
-Става, отвърнаха двамата Великовци.
За да разясним ситуацията трябва да добавя, че в този квартал навремето очевидно е имало някакъв много корумпиран чиновник в общината, разрешил разделянето на парцелите на дълги тесни ивици като резени, всичките в идеални части  с достатъчно място навътре колкото за два кьошка, и толкова.
Канализацията, демек мръсният канал беше общ, минаваше от къща в къща, провираше се под къщи, дувари и огради от двор в двор и откъде точно минаваше никой вече не знаеше с точност.
Нямаше проблем, стига да не се запушеше. 
А се беше запушил.
Веско и  лопатата излязоха на улицата и влязоха в двора на глухия Велико.

Първо оправиха изборите, а после решиха да намерят мястото където се свързваше и минаваше канала.
-Сто на сто съм сигурен, тука беше, кълнеше се Глухия и сочеше пътеката под себе си. 
-Не бе, Вили, май че от тук минаваше, викаше другия и сочеше пет метра по-навътре.
-Аме де да знам, толкоз време мина, чешеше се по главата първия Велико.
-Почваме, каза Веско и заби лопатата.

Първите два часа не се увенчаха с успех.
Вторите два също. 
Веско беше прокопал вече един пет метров траншей, затънал до шия в него, потен и мръсен като да не казвам, но упорито продължаваше да търси запушения канал и връзката към неговата къща защото Жечка трябваше да пере.
Той се беше отдал изцяло, с плам на работата, а двамата Великовци още не бяха стигнали до консенсус и продължаваха да ръкомахат и обсъждат точното местоположение на канализацията.
-Ами ако намерим нещо заровено, еха, каза единия. 
-То тук където и да ровниш или римски зид, или кокали излизат.
Веско спря за малко да бъхти, подпря се на лопатата и се размечта.
-Само едно гърненце да е стига, ухили се той, ама мамка му и канал - дяволска работа, и продължи да копае.

На вратата се появи Дъртия, баща му на Веско, който и се явяваше истинският собственик на резена в идеални части. 
-Ей, таман на време, зарадваха се Великовците.
Дъртия отдавна беше абдикирал от функцията си на собственик и пазител на домашното огнище, и много умно и предвидливо се беше преселил да живее на лозето, където му беше в пъти по-добре и спокойно.
Не беше вече в първа младост и това си личеше по походката му и лекото поклащане като на стара бойна фрегата.
-Лека работа, майстори, колагеле, провикна се той и влезе при тях. Заприказваха се.
- Намери ли го, обърна се към потъналия до шията Веско.
- Тц, изсумтя сина му.
- Карай към влажното - посъветва го той - все отнякъде ще тече.
- Наборе, аве ти войната помниш ли я, прекъсна го Велико с обичайното си прескачане на мисълта.
- Чакай сега, взе да смята Дъртия, аз тогава съм бил на пет години, ама да, туй -онуй помня.
- Какви времена бяха, ей, какви времена бяха - въздъхнаха помнещите.
- А батВеско целият в  пот и пръст мяташе яростно лопатата и се ядосваше.
Помнели..., войната помнели, Сталин помнели, не знам си кой помнели, какви ли не дивотии помнели, само не и най-важното.
    - А къде ви е мръсният канал що не помните бе, изригна той.

Последвалият четвърт част изкараха в мълчание. 

Към някои неща човек трябва да се отнася с необходимото уважение и копаенето на канали беше едно от тях.
Като иманяри пазещи тишина за да не изплашат имането и да не потъне то на по-дълбоко, те бяха наклякали край окопа и тихо съзерцаваха честният труженик с лопатата.
А честният труженик с лопатата забиваше тая лопата все по-дълбоко в майката земя, и проклинаше съдбата си. 
Слънцето вече напичаше над главата му и допълнително му утежняваше положението.
Значи това било, викаше си той, това било живота.
И понеже беше събота, и понеже беше съботно - философски настроен той гледаше наклякалите покрай него индивиди , и съвсем ясно прозря истината.
Значи това било, проряза го тя с яснотата си.
Всяко нещо на тоя свят си има цена. За да живееш добре ти трябва минимум канал. 
А после дойде и голямата истина, която той провидя гледайки двамата Великовци и баща си, облечени, недооблечени, кой с гащеризон, кой с анцуг, кой чуващ, а кой не, кой вече не виждащ и трудно ходещ.
Бедността е цената, която трябваше да се плати за честният живот. Беше си от ясно, по-ясно. Трябваше само да се огледаш.
Може би "бедност" не беше точната дума. Може би скромност е по-добре казано, но като резултат си беше едно и също. 
Колкото бяха неуспяли в попрището на живота, толкова по-успяли бяха в другото хората от тая негова махала.

Комшията отсреща реши да не изтърве сеира и излезе да пече пипер на двора. 
Запали огъня, сложи металната тринога, подготви дрънкащата тенекия да я метне отгоре и като се разгори добре.
А после висна на пътната врата.
    - Там беше, обади се той компетентно, ей там малко по в ляво.
Тъкмо навреме, защото Веско заби лопатата и нещо удари на камък.
Не беше гърне. Той разрови още малко и се показа гърба на каменитовата тръба, от която беше направен стария канал.
     -Разгеле, намерихме я, извикаха в един глас зяпачите, само дето не се прегърнаха в радостта си. 
     -Уу, най-накрая. Голям зор.
      -Зор я, ухили си батВеско, като не помните.
Сега оставаше само да намерят снадката, и да я отпушат.
Вили влезе в тях и след малко излезе с няколко потни бири в ръка.
      -Излизай, точка, стига за сега, разпореди се той и махна на Веско. Не подлежеше на обсъждане.
По тоя начин официално беше сложен края на Голямата съботна сутрин и беше дадено началото на Големия съботен следобед.
   -Сега по-спокойно, съгласиха се те.
Имаха цял съботен следобед, в който съвсем съвестно щяха да се посветят на отпушването на дяволския канал.