Излизам. Не мога да слушам повече тия птици отвътре. И без това ме цепи главата. По-добре да отида на улицата и да видя какъв им е проблемът. Пролет е, но чак пък толкова врява не бива.
Вземам колелото. То е със спукани гуми, обаче върви. Стигам до зоомагазина. Там оставям колелото и срещу него получавам килограм просо. Бартер.
Давам просото на гълъби, гугутки и разни други птички. Те го кълват като политик граматика. Наблюдавам.
– Днес си спокоен – казва ми минувач.
Откъде го познавам?
– Не е вярно. Ти кой си?
– Аз ли? Аз съм минувач.
Браво. Точно това си помислих за него.
– А аз съм статист – отговарям злобно.
– Значи, влизаш в кадър.
Този иска да ме ядоса още повече. Не предполага, че трябва да си го изкарам на някого.
– Защо храниш птиците? – пита.
– За да ядат – пояснявам. – Така са по-безшумни.
Просото беше на свършване.
– Знаеш ли, че това е незаконно?
– Според кой закон?
– Закони много – вика, – все някой трябва да го забранява. Чух, че глобили един, задето хранел улични кучета.
Съгласявам се и го удрям пруденциално по главата. Аман от законодатели! Той пада. Обаче нищо му няма – гледа ме тъжно и не вярва, че се е приземил толкова лесно.
– И това е незаконно – съобщавам. – Все някой закон трябва да забранява побоя. Особено когато е непредизвикан.
Той подаде ръка и аз му помогнах да стане. Хора сме.
– Не – възрази тихо и болезнено, докато опипваше цицината на главата си. – Точно за това няма закони. Можеш да биеш, да крадеш и да лъжеш колкото искаш.
Мъдрец. Увря му главата. Дали да не го фрасна още веднъж? От уважение. А, да – сетих се от къде го познавам. Живее в моя блок.
Той побърза да се отдалечи. Докато разсъждавах върху случката, не усетих как два гълъба, нахранени и доволни, литнаха над мен и цвръкнаха преработеното просо върху раменете и главата ми. От уважение.
© Владимир Георгиев All rights reserved.