Бяха изминали само две седмици, откакто за последно го видях, а на мен ми се струваха цяла вечност. Но времето… ех, забравих за времето! То и тогава обичаше да си прави разни експерименти с мен. Сега когато си спомня как умело се превърташе напред - назад като акробат, опитвайки се да замъгли възприятията ми за възможно и невъзможно. Или пък се преобличаше като фокусник, а аз влачейки крака към вкъщи го гледах да размята дните ми по ръкавите си и те побягваха по улицата като зайци. Да, несъмнено, преди да заспя знаеше как да намери вената, за да ѝ влее обезболяващо.
Доктор Време, питаше:
- По-добре ли се чувствате?
А аз клатех глава в отрицание и затварях очи, очаквайки да дойде съня, за да се спася.
- Още ли ви боли?
- Още. – му отговарях полуупоена. - Кога ще спре? Това не може ли да излекувате?
- Това не мога. – клатеше глава, а аз в унес си мислех, че пердето се полюшва, защото след малко там ще се появи силуета му, ще ме грабне и… Но не идваше.
"Това ли беше?" – се питах, идвайки ...