За бялата лястовица ще те питам,
дали я още има и още ли помага тя.
За бедните селяни аз ще те запитам,
за тяхната радост, за мъката им и тъга.
Ти пак ще ни разказваш истории значими, ...
/на бесарабско - българския славей – Лиляна Семкова/
От чудни бесарабски степи златни,
където хоризонтът няма край,
едно момиче с мисъл благодатна
пое към най-бленувания Рай. ...
Млъкнат ли думите, песните стихнат ли,
близкото стане далечно,
моите лудости - болка усмихнали,
вече звезди са. За вечност.
И лунатичката в мене излъгала ...
Тази моя любов все седи недописана
търся думи на прага да й сложа финал.
Но за тебе изглежда съм вечно орисана,
моят свят – тих и нежен, ти дали си разбрал…
Вчера имахме среща. Последна ли? ...
Сто пъти пъзела редих. Не става.
Луна добавих. Обич. Топли есени...
Съдбата мине, бръсне го с ръкава,
като листенца златни в танц понесени,
от масата проядена и крива, ...
Тишина. И в тишината думи,
поискали на глас да изкрещят,
да хукнат по издрасканите друми
и цветно по паважа да цъфтят.
Да пръскат пак уханията нежни, ...
Създаден съм безумно романтичен.
До толкова безумно, че когато
отхвърлят ме, и счупен пак обичам
със тихата усмивка на тъгата.
С венец от рози Господ ме окичи, ...
Обещах си твърдостта на диаманта
дойде ли буря и трудност непозната,
от яркостта му да заслепявам фалша,
та завистта чак да се стегне в ханша.
Обещах си естествеността на перла, ...
Нито знам откъде, нито зная защо,
в час потаен дочух аз щуреца-солист.
Изненадан, дори вятър спря на место́,
поприседна смирен върху жълтия лист
с мисълта да викне поне три пъти „Бис!“. ...
Ще рухна днес — без капка жал,
ако в деня със тебе не пристъпя.
И нека ме замерят те с кал —
на дрехата си цвете ще закърпя.
Щом зърнах те, си казах — ще те имам. ...
Под лозниците, в злато потопени,
във стари бъчви дъх на грозде спи.
И слънцето, от есента пленено,
под залеза с рубини то гори.
На двора вятърът е като спомен, ...
Усмивката му, белег от сатър.
Обноските, игра в театър.
Пред името му винаги е Сър -
Богат на чувства... колкото вибратор...
Очите, лед във чаша със уиски. ...
КРАЙ ГРОБА НА ВИСОЦКИ
... преминала градините на май, в купето влезе тя – Марина Влади,
коси разпусна, сви се на кравай, но томче на Висоцки не извади,
погледна ме със бялото веднъж – направо с баданарка ме вароса,
и сякаш че сибирският камъш ме изплющя на руски с два въпроса: ...
Така ми липсват нежните ти думи.
Навярно твърде дълго вярвах в тях.
Или пък беше блясък от безумие
и в чуждо щастие се разпилях.
Потайнице на мисли неизречени, ...
Замлъкнаха ли всичките поети,
та ти, любов, така осиротя?
И дрипите, от сметището взети,
прикрила си с изкуствени цветя.
Забравиха те всички музиканти ...
MEMENTO MORI
... когато те посочат с пръст, мисли какво добро си сторил –
дали било е честен кръст пред властното "Memento mori!",
дали добър си бил човек? – сред глутници от злобни хора,
дали – през погледа ти мек? – не е летял лъжовен кораб, ...
Тази вечер звездите не виждам!?
Зад облаци скрита, луната бледнее.
Сърцето жадува за обич и ласки...
но кой знае... защо ли ми липсват!?
Не за първи път се взирам в небето... ...