Шепот от разруха
Добър вечер! На празния праг
аз присядам до сянка от спомен.
Тук подвиваше баба ми крак,
а пък дядо напиваше стомна.
Звучни глътки от минали дни
и сега ли ушите ми чуха?
Няма никой... Ела, остани! –
сякаш шепне самата разруха.
Моят поздрав уплашено вее
тъжна кръпка на комикс от време.
Тука вятър самотник живее,
от години по ъглите дреме.
Гардеробът, разперил ,,ръце",
не прегръща, а дрехите влачи.
Ех, кораво човешко сърце,
позволи ми поне да поплача!
Ето, тръгвам. Но впива се в мен
тънък сърп на една паяжина.
Плаках много. А съдникът ден
пуска с блясък над мен гилотина.
24.07.2019
Краси, благодаря ти за вдъхновението! ❤️
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
