Забравената надежда
Двете с тъгата мълчим,
но животът навън ни повежда,
сред шума, като смешен мим,
той води някаква надежда
Познах я - истински другар.
Помня - заедно вървяхме.
Аз друга съм, но същата е тя.
С нея, някога, една съдба деляхме.
Усмихва се. Подава ми ръка.
Тръгваме и днес, каквито бяхме.
Зад нас остава тъжната тъга
и чака пак лъчите да загаснат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виолета Томова Всички права запазени
Вили...
