Наратив за родната реч
Ще бъда кратък като живота и нетъждествен като смъртта, обещавам.
Ето какво се случи.
Ровех в мазето да търся нещо в него. Аз обичам да бъда там. Не е страшно, има лампа. Плъх. И паяжини. За причина не питайте – няма такава. Вероятно.
И ето ти – найлонова торба с прашни книги. Радост!
Повечето от тях са критикувани от мишките, но има и запазени остатъци. Един от тези остатъци е списание “Родна реч”, брой пети от хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Литературно списание за средношколци – пише отгоре. В избеляло синьо и потъмняло бяло. Разгърнах го и в тъмното не видях нищо. Затова взех цялата торба да я разнищя на видело, навън, на светло.
Корицата започва с мисъл на Климент Охридски – същият, за който пишат тук и там, че е различен от българщината. “Похвално слово за Кирил и Методий”. Що ли се е пънал да го пише това Климент, вместо да си благува старините?
Отварям, разлиствам. Виждам своя снимка някъде в средата и се огорчавам. Късам страницата и стихотворението с нея. Не е това целта на този наратив.
Целта е да си спомня не себе си, а времето. Да го запуша. Нали казват, че тече, че изтича, защото преди векове са го измервали с капки?
Чета чудесните преводи на Юрий Воронов от Лозан Такев и от Татяна Иванова. Чета Л. Левчев – него го ценя особено. Чета открития урок на Аида Паникян и нейния анализ върху художествените и стилните похвати в “Похвалното слово” на Климент.
Не спирам да чета – а страниците залепнали като годините, не се отделят една от друга, сякаш времето ги е съшило и не позволява да се разкъсат. Като един живот са. Ала сякаш бивш живот.
И после “Първи стъпки” – колко млади хора, някои от тях и до днес присъстват в литературата ни, колко хубави лица, колко замечтани очи. Пристъпят едва-едва в литертурата, за да станат после имена.
Такива трябва да са били и моите очи – тези, които захвърлих в коша, та да не се гледам безочливо. Трябва смелост да пишеш. Аз не я придобих.
И ми стана мило, толкова мило, че се зачудих какво да правя с това набръчкано, остаряло, пожълтяло списание? То не излиза от много години. Погледнах му тиража – 94 800 бройки! През 1985 година! Брей! Много, бре. Редакционната колегия, оглавявана от Н. Петев, притежава имената на Б. Геронтиев, В. Манчева, Г. Константинов, Зл. Златанов, М. Цанева...
Я сега да се похвали някое списание или автор с подобен тираж!
Четеше се, мамка му. Преди време. Преди капките да изтекат в коритото на евроатлантическия успех, както днес наричаме канала на доброто и на мечтите, завихрени в него. И ми хрумва – само страданието ражда поезия. И само то я чете. Щастието иска мангизи. Не "Родна реч".
Оставих списанието на терасата да пожълтее още малко. Нарани го дъждът, после мухите се изсраха. Дадох си сметка, че няма да имам сили да го върна в мазето – нали вече веднъж го бях погребал там.
И знаете ли какво го направих? Знаете ли как постъпих със списание “Родна реч”, брой пети от хиляда деветстотин осемдесет и пета година?
Няма как да знаете.
А и аз не искам да ви кажа. Та то едва се крепеше на кориците си.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
