Наратив за родната реч
Ще бъда кратък като живота и нетъждествен като смъртта, обещавам.
Ето какво се случи.
Ровех в мазето да търся нещо в него. Аз обичам да бъда там. Не е страшно, има лампа. Плъх. И паяжини. За причина не питайте – няма такава. Вероятно.
И ето ти – найлонова торба с прашни книги. Радост!
Повечето от тях са критикувани от мишките, но има и запазени остатъци. Един от тези остатъци е списание “Родна реч”, брой пети от хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Литературно списание за средношколци – пише отгоре. В избеляло синьо и потъмняло бяло. Разгърнах го и в тъмното не видях нищо. Затова взех цялата торба да я разнищя на видело, навън, на светло.
Корицата започва с мисъл на Климент Охридски – същият, за който пишат тук и там, че е различен от българщината. “Похвално слово за Кирил и Методий”. Що ли се е пънал да го пише това Климент, вместо да си благува старините?
Отварям, разлиствам. Виждам своя снимка някъде в средата и се огорчавам. Късам страницата и стихотворението с нея. Не е това целта на този наратив.
Целта е да си спомня не себе си, а времето. Да го запуша. Нали казват, че тече, че изтича, защото преди векове са го измервали с капки?
Чета чудесните преводи на Юрий Воронов от Лозан Такев и от Татяна Иванова. Чета Л. Левчев – него го ценя особено. Чета открития урок на Аида Паникян и нейния анализ върху художествените и стилните похвати в “Похвалното слово” на Климент.
Не спирам да чета – а страниците залепнали като годините, не се отделят една от друга, сякаш времето ги е съшило и не позволява да се разкъсат. Като един живот са. Ала сякаш бивш живот.
И после “Първи стъпки” – колко млади хора, някои от тях и до днес присъстват в литературата ни, колко хубави лица, колко замечтани очи. Пристъпят едва-едва в литертурата, за да станат после имена.
Такива трябва да са били и моите очи – тези, които захвърлих в коша, та да не се гледам безочливо. Трябва смелост да пишеш. Аз не я придобих.
И ми стана мило, толкова мило, че се зачудих какво да правя с това набръчкано, остаряло, пожълтяло списание? То не излиза от много години. Погледнах му тиража – 94 800 бройки! През 1985 година! Брей! Много, бре. Редакционната колегия, оглавявана от Н. Петев, притежава имената на Б. Геронтиев, В. Манчева, Г. Константинов, Зл. Златанов, М. Цанева...
Я сега да се похвали някое списание или автор с подобен тираж!
Четеше се, мамка му. Преди време. Преди капките да изтекат в коритото на евроатлантическия успех, както днес наричаме канала на доброто и на мечтите, завихрени в него. И ми хрумва – само страданието ражда поезия. И само то я чете. Щастието иска мангизи. Не "Родна реч".
Оставих списанието на терасата да пожълтее още малко. Нарани го дъждът, после мухите се изсраха. Дадох си сметка, че няма да имам сили да го върна в мазето – нали вече веднъж го бях погребал там.
И знаете ли какво го направих? Знаете ли как постъпих със списание “Родна реч”, брой пети от хиляда деветстотин осемдесет и пета година?
Няма как да знаете.
А и аз не искам да ви кажа. Та то едва се крепеше на кориците си.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Валентина, Мария, Ани, SMooth, Силве.
-
Иска ми се да кажа нещо оптимистично, но за съжаление това е истината. Поздравления за есето. Смелостта, искреността я имаш, пиши, Владимир. Дори и да се чувстваш неразбран, написаното намира, който трябва.
-
Ей така, благо и кротичко се казват силни неща! За съжаление или пък не, защото иначе нямаше да има прогрес, всяко нещо е с времето си. Желанието за изява и четене са силни, като коренища, та си намират почва и място... Чете се, все още... Слава Богу!!! Поздрави за написаното!
-
"Четеше се, мамка му. Преди време." Така е - кратко, като живота и нетъждествено, като смъртта.
-
Тъжно ми е след това есе, побрало въздишката ти за бързотечното време и задаващо индиректни въпроси.
Но знам, че трябваше да го напишеш!
Защото и аз съм е това време, защото и в моето мазе в някой друг брой на същото това списание срамежливо се спотайват юношеските ми стихове...
Прав е Майсторът, добре че сега си имаме "Откровения"! -
Владо, няма как да сравняваме онези и тези години - тогава печатните издания всъщност бяха доста ограничени - известен брой имена - Пулс, Родна реч, Средношколско знаме... а и нямаше интернет, приятелю, малко си бяхме под похлупак... Помня, когато Д. Христов ме накара да направя първата си книга - аз му отговарям, че то всичките ми стихове са публикувани в Пулс, 10 000 тираж, те са стигнали до когото трябва, какво ме караш сега да правя 1000 книжки.... По-важно е нашите душевни писма да достигат адресатите си, а по какъв начин - това е без значение.
-
Благодаря, Красимире, Пепи, Eva Rang, Петре, Мариана.
-
Каквото и да кажа за есето ти, ще бъде малко или излишно, или - и двете. Във второто изречение ще мълча. А в последното ще кажа, че ти, Владимир имаш смелост, а и сърце също имаш. Точка.
-
Прочетох с голям интерес за времето, когато е имало още култура. Така увлекателно разказвате. Наистина ме трогна есето!
-
Сканирай го и го качи в нета, така в един форум преди време попаднах на книга от преди много години, непреиздавана, а ми трябваше, и форумката, попаднала на нея и качила я, зарадва много хора!
на архив на списанието попаднах в нета от 2001 и 2002 година, и сайт има, -
Светозар Казанджиев наскоро издаде книги с тиражи от по 75 и 100 хиляди за Левски (джобен формат с твърди корици) и за Валя Балканска. Беше преди пет-шест години, струва ми се. Времето наистина лети бързо. И аз се изненадах от цифрите. Най-често тиражите са от 50 до 500. Списание ,,Пламък,, все още излиза. Не всичко е изгубено. Творците намират трибуни в нови пространства и форми. Сега може, докато шофира човек към морето, примерно, да си сложи слушалки и приятен глас да му чете роман. Пък и има сайтове, като "Откровения".
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
