Беше облачно,
животът – объркан, във сиво,
разхождаше голо тяло
в полето остригано.
Беше студено.
Без огнището майчино, топло
и силното бащино рамо.
Нямах никакво право
и не можех да ги върна обратно.
Слънцето спеше насечено
от хиляди облаци в червено.
Времето – есенно,
а животът – без глас, нямо кино.
Само бяло петно
на екрана изписано.
Сега е различно,
някак си по-прилично.
Глътка въздух, тъй нужна!
Малко обич и много надежда.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
