Болезнен свят
Всеки ден се топеше градът.
Всеки ден си отиваше някой,
а от болка трептеше светът
и мълвеше на някого: „Чакай“.
Всеки ден: върволици, печал
на старици, които изпращат
под земята сина възмъжал
със сълзѝци, които се схващат.
Всеки ден ни душѐше страхът
и градът ни загиваше бавно...
Сякаш в плен е световната гръд
и над мен тя умира безславно.
Всеки ден не живеем. Защо?...
Как с това да остана съгласен?
Той, животът, е капка добро
и в бедите дори е прекрасен!
© Димитър Драганов All rights reserved.
