Ден в нощта
Аз отричам светът да е сив,
ти разпали живота от него –
и издигна в импулса ми див,
от невинност усмивка на бебе.
Не дотичах на коня си бял.
Изгоряла е сабята в боя –
и не зная дали съм видял
великани, кръстосващи Троя.
Не можах да ти бъда Ахил.
През петата сърцето ми бие.
И не зная дали съм открил
красотата на синьото „ние“.
Не успях да преборя деня.
Съжалявам за твоите съ̀лзи.
Енергично се спуска нощта,
и обстрелва сърцето ми с гилзи.
На листа те намирам сега…
И рисувам дланта ти от пламък.
А плътта ти, подобно на камък,
със усмивка обходи света.
© Димитър Драганов All rights reserved.
