Като трохи се ронят мигове
И все по-малко се мълчи,
и се мечтае:
отвсякъде валят известни истини.
Отнякъде дошли,
от друг записани,
съвсем наскоро преоткрити -
до безкрай повтаряни.
Къде е смисълът първичен?
Красотата девствена на изгрева
къде е?
Питам се:
”Все още някой има ли
очи да вижда,
и душа да замълчи?
И да се слее с този свят,
да го остави да покълне
в себе си,
и в самота
и тайнство
стихове да пише.”
Други ще четат,
след време.
Днес все още сричаме -
препъваме се в чужди мисли,
за несбъднатото плачем.
Като трохи се ронят мигове
от времето на нашия живот,
и отминават дните ни,
и само малките открития -
слънца в душите ни
оставят спомени,
за да ни топлят някога.
© Петър Димитров All rights reserved.
