Есенно
Ти много пъти беше зов за лято,
обаче, по природа, аз съм есен.
Дъждът полепва бързо по листата
и пътят става тягостен и тесен.
От мен до теб са няколко въздишки –
повърхностни, но истински потребни.
Коя съм аз?… Едно голямо нищо.
Една огромна празнота във тебе.
Понеже топлината ти ме плаши,
превръщам се в дъждовно хладни срички.
И в моя стих е есен – само наша.
И тази есен тук е край на всичко.
Сезоните менят се. Ние – също.
Ти, мое слънце, гаснеш под пороя.
Не ме прегръщай.
Не, не ме прегръщай.
Защото аз не мога да съм твоя.
© Деница Гарелова All rights reserved.
