Есента и в твоята коса...
Есента и в твоята коса...
В косата ти смолиста и разкошна,
унесен от игривия ти смях,
във утрото след Любовта среднощна-
внезапно косъм посивял видях...
Дари те той с осанка благородна,
но сякаш малко взе от лудостта
на щурата ти същност непокорна-
единствено подвластна на страстта...
... Дали не Есен и за теб похлопа
и с ранен мраз, без жал те ослани,
илѝ пък във круиза на живота
вината е във мене, може би?...
Поведох те към брегове скалисти,
но фаровете бяха слепи там,
а ветровете: диви, напористи
и все с темперамент на ураган...
О толкова безсмислени крушения
запомниха крайбрежните скали!...
И толкова миражни изкушения,
та днес дори от споменът боли!...
А ти със мене беше неуморно,
дори и по-безумна в дързостта,
че даже аз понякога покорно
те следвах като сляп към Пропастта!...
Е, винаги излизахме накрая,
а раните ни бяха капитал,
но може би дори сега не зная
цената... И дали пак бих я дал!...
И затова ли чувствам се виновен,
че рано заигра се Есента
в косата ти със аромат чаровен
и косъм бял видях във утринта?...
Но може би, че осъзнах вината
и на Живота ни преходността-
те грабнах в страст до днеска непозната,
та бе невероятна любовта!...
... Повтарят се в природата сезоните,
но не и във човешкият Живот...
... А тръгнем ли надолу, по наклоните-
не е предвиден (знам!) обратен ход!...
Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
