Февруари седнал на стрехата
Сгушила се край комина сова
спомня ти по нещичко за мен.
Примирено казваш: —"Нищо ново
няма, дъще въздух подарен,
дишам всеки ден. Помози, Боже,
справяме се, здрави сме. А ти?
Супер съм! Добре е, че не можеш,
да ме видиш! Мъка ме гнети.
Пустото поле – трънак и драка,
хоризонтът – линия на длан...
Зная мамо, като теб ме чака
и ме вика родният Балкан.
Февруари седнал на стрехата,
смее се на съ̀лзите ми. Гад!
Ще си дойда, майчице, когато,
цъфнат пак липите в моя град.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
