Глина
Намерих я на тесния перваз
под снежната си купчинка да чака.
Навярно е похлопала у нас
с надеждата, че още има някой.
Но няма. И домът е пещера
със спомени, отвесно разчертани.
В бездушна гравитация от прах
стените са единствени стопани.
А тя се е надявала. Дали
на глината с пропуканите язви
е писала в писма, че я вали,
а тежките сезони я премазват?
На хората е казвала за мен,
че просто съм ужасно надалече,
със сигурност ще дойда някой ден –
едното разстояние е пречка...
От тази диалектика защо
с вината си на патерици кретам?
Завърнах се. Но няма и листо
в саксията на маминото цвете.
© Петя Павлова All rights reserved.
Силно!!!
