... И близкия протуберанс
Те не се смеят с нас, не празнуват възторзи,
Не попиват сълзи и не слизат на дъното в чашата.
Може би са зашити старателно светещи копчета
на безкрайния космос, който
сигнали изпраща.
От задъхване дълго и вечното в нас неразбиране
изтънява конецът и копчето пада далеко...
Ние мислим желания, боси в очите си влизаме
и ни води инатът в играта на пешка за пешка.
Безразличие хладно залива от нощите ясни.
Как до грам си прилича светликът
с неясна решетка,
под която е раят на хиляди тигрови паяци,
ослепели от щастие, колко е кръгла планетата.
Само бял аромат от цъфтеж на напъпило цвете,
диша космосът с глад и му вярва
защо прецъфтява.
Светлината е път и с хиляда октави по-мека,
щом живота измамен с нелепата смърт примирява.
