Камъкът
От ласки недописани в сърцето
графитен щрих надраска следобяд,
a слънце от небе мълчи отнето,
в обречен облак крие се снаряд.
Тече си времето, но без отдушник!
Поема въздух с всеки глътнат миг...
Най-кривите му сметки са послушни
и носят сълзи с маски на комик…
Едва ли се живее лесно с «трудно»!
Студът в кръвта е повече от камък,
под камък съвестта е непробудна –
безкръвно оперираната драма...
Сърцето вади въглени наживо,
от тежките упойки има страх.
Хвърли го камъкът, дори накриво!
Остана ли безсмъртен някой грях??
© Красимира Чакърова All rights reserved.
