Тази есен, от всички предишни различна,
носи твърдия цвят на земя, разорана отгоре,
спъва дългите сенки, когато забързат безлично,
щом излишната смелост с премерена мъдрост говори.
Само бавният дъжд е забравил,че няма причина
да избяга от жаждата, пукнала устни и корен.
Колко радост за кал! Колко липса на глина!
И пече се единствено стомната, срещнала воля.
Но в очите на вятъра – прах и безцелни посоки.
Сам си пречи и сам си помага в безценната карма.
Аз под листите дишам с любимото черничко коте
и ми стига, че то не избира в какво да се вярва.