Бях едва на 13, когато загубих баща си,
Бях малко, изплашено, тъжно дете.
Животът ме грабна и стисна в ръката си
Моето младо туптящо сърце..
Годините бързо отминаха,
Път дълъг вървях, ала път през калта...
И вярна на своите принципи,
Падах, ставах и изтупвах прахта…
Срещах хора.. и хора изгубвах..
Приятели имах, но броях ги на ръка..
Затова, че на друг не се преструвах,
Често оставах във вкъщи сама…
Утеха аз в листа намирах,
Химикалът изписваше дълги слова.
Моята история в стихове изливах
И така спасявах се от самота..
И често в нощите сън не намирах,
Будна, умислена посрещах деня…
Далеч от родината живот преоткривах,
Но живот ли е щом си далеч от дома?!
Треперех от мъка при всяко „Довиждане”…
Не знаех дали не ще е последно сега…
Но вдигах глава и с плахо усмихване,
Помахвах за сбогом и кимвах с глава.
А неприятели, сигурни в моето щастие,
Казваха често „Добре си така”.
С ехидна усмивка и злоба в очите им
„Пари ще изкараш, не мисли за дома!”
„Пари ще изкарам”… ала на каква цена?!
Сама в непозната, чужда страна..
Сред вълци, сред хали и злобни лица..
С приятели, побирайки ги в шепа една..
Бях едва на 13, когато загубих баща си…
Бях малко, изплашено, тъжно хлапе..
И днес живота ме стиска в ръцете си,
Но вече съм силна и не съм дете!
© Донна Илиева All rights reserved.