Тази сянка,
която в нощите броди –
задушна, тягостна, без мярка,
пъдя я. Не си ходи.
Обикаля, като бездомно куче
и живота ми смуче.
Не ѝ отива, да скимти пред вратата.
Пусна ли я, сама си вкарвам белята.
Дрипава, гладна и жадна,
притаявам я в душата си бедна.
Не ми отива, да я прогоня,
но как с нея другите да догоня!
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
