Наесен
Защото отлита поредната обич
и плажът е сресал перчема си косо,
морето пенлививо с вълните си може
чорапки да скърпи на лятото босо.
А то си отива, прегърнало птица.
Завърта живота соленият вятър.
Попива дълбоко и става зеница,
която се взира навътре в душата.
Шеснайсетгодишни по три (че и още) -
на лято сме само дечица сребристи.
Мечтите покълват през дните, а нощем
извиват стъбла до звездите лъчисти.
Така е, защото поредното лято
на лудата младост сърцата нарича.
Но есен е. Същата есен, която
орисва да можем безкрай да обичаме.
© Деа All rights reserved.
