На моя син
Прости ми, врабче! Моя мощ неукрепнала,
черупката счупих, бе толкова рано...
Косите ти скришом погалвах, залепнали
от пот и кошмари в гнездо несъбрано.
Прости ми, че нощем самичко заспиваше,
а знаех що диреше твойта ръчица.
Аз денем наливах, ти вечер отпиваше
от млякото болно на болна вълчица.
Прости ми, че в себе си тебе изгубила,
се връщах отново, все зла и поваляна,
а ти бе пак там – доверчиво и влюбено,
жалееше мен, сякаш бях неокаляна.
Прости ми, че винаги бягах, че чайката
топеше далеч скверността си в моретата.
Безкрая все гонех. И уж аз бях майката,
а тебе повлачих натам, към несретата.
Прости ми, когато накрай, изтърбушена
помолих за чаша вода – ти ми даде...
Да кацнем, врабче, с тебе двама на крушата,
и днес да ти върна, което окрадох.
© Пламена Кръстева All rights reserved.
