Не съм Мария
Не съм Мария. Няма как да съм.
Онази непорочност ме пречупи.
Люлея си кошмарите насън
и пея на пришитите си дупки.
А после късам пръстите си с плам –
ухаят ми на ясли и на слама –
отричаща божествения план
да имам син, а сетне да го няма.
Не съм Мария. Жаждата за мъст
ме гложди неприсъщо за светица.
Разпъвам си зениците накръст
и пращам ги в небето – черни птици.
Да видят как заблудата за Бог
мълчи над отеснелите ни сенки.
Накрая се превръщам на чертог
за вярата в прозрачните ми вени.
Не съм Мария. Бях отдавна. Бях...
Но името се носи като камък.
От тежкия му натиск полудях –
повярвах, че кръвта ми е измама.
И в болката захапах си плътта,
безжизнена в недрата ми да гние.
Спасители са нужни на света,
но само, озверял, да ги убие.
© Миглена Миткова All rights reserved.
