Непростено...
Ужасно е нахална тази пролет.
Дошла е да разнежва посред зима.
Когато още ми е рано, гол -
да се събличам аз освен във рими.
И този дъжд, така измамен,
защо вали като обиден облак?
А Слънцето е като свещ, запалена.
Гори да свети, но не топли...
Защо не си направя, впрочем
едно небе от лист хартия,
над покрив - звездни многоточия,
с индиго за Луна в комина му.
Така ще знам, че късно нощем,
ще имам лѝлаво спокойствие,
и колкото ми липсваш още,
поне звездите ще са бройни...
Добре, че всъщност е студено.
Макар почти като в април.
Една любов, несподелена
напомня само, че не съм простил...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
