Незабелязваният свят край нас

Искри разпилява мъглата,

късайки последната струна.

Един живот залоства врата,

недописал среднощните думи.

Властват гилдии от векове,

прикривайки се зад измислена почтеност.

„Някому да си човек” е гордост, 

с която криеш умствената леност.

Сред клоуни до края на живота

е осъден да живее всеки крал,

но един от тях ще му е съдник

от кого е взел и кому е дал.

Шарени църковни завеси

управляват човешката природа

къде, кога и за колко

с някого „да продължиш рода”.

Чувства се погребват в забвение,

парите са успешна стръв.

Лъв в библия разкъсва слънце

и светът удавя се в кръв.

Пустинна роза в себе си се крие,

надява пред останалите маска

удари от завист да отбие

с разпиляни къдри вместо каска.

Черният кон очаква търпеливо

полет на душа от разгоряна клада.

Сред залез, роден от тиха китара,

танцуват птици любовна балада.

Страхът от нещо непознато

изчезва, когато него разберем.

Най-страшно в живота е обаче,

пред обич като небето да не спрем.

Искаш само прегръдка от обич,

но получаваш я единствено от Смъртта.

Бебче в съня си тихо се смее,

въплътило образ на пролетта.

Даваш подслон и защита

и получаваш омраза по сметка,

Търсиш от някого топло огнище,

но заслужил си руска рулетка.

Слънцето изпращаме със залези,

изпълнени от огнено различие.

Следвайки страстта си към пари,

погребваме душевното величие. 

На хората отдавна е известно,  

че по-добре е да мълчиш,

а на слепците за да светиш

тогава трябва да гориш.

На Раковски и Графа слепецът

протяга малко канче с ръка.

Звънът от пусната монета

ражда забравено „Благодаря!”

Разбуждаш се сутрин затворник

в безкрайната житейска пустиня,

но дори и в ада не можеш

без нея ти да заминеш.

И спомняш си, че в странна нощ

Дяволът ти даваше урок:

- Изборът е твой да слушаш

мен или друг някой бог!

Запомни тези думи правдиви -  

най-красиво е да си отидеш

в прегръдката на нестинарка

след целувката на самодива.

Аз съм твой приятел –

отдавна го знаеш много добре.

Пред мен никой от вас

не искам да стои на колене.

Бяло Камъче лети надалеч,

следвайки своето Дао.

Обич да търси и своя късмет

отдавна е смелост събрало.

Свещ за нея странник запалва,

макар да няма вяра в бог.

В манастири нему се молят,

а той нехае в своя чертог.

Моряк е воден от скален орел

към остров с легенди богат.

Някъде някой книга написа

за незабелязван край нас свят.

На Солунска под студени колони

бедняк за последно заспива.

В цирка, под маската плачейки,

 клоун публиката разсмива.

Опустяват нощните улици,

поглъщайки сенки на хора.

Приспива обновената „Витошка”

флейта с песента за кондора.

Сред парка оранжеви жилетки

сутрин със смях се препират,

измръзнали лапички в снега

своя дантела бродират. 

Кацнал на кървав олтар,

издигнат от парите на власт, 

гарван лакомо разкъсва

неосезаемия свят край нас.

Продължава някой да пита

с какво човек бил е богат

и отговор в пиеса написа

за своя, нереално истински свят...