Мостовете,
които цял живот градим
са отживели:
стъпки хорски -
калдъръмените тропоти;
несдържаните изблици
на радост
и на гняв;
сълзи,
попили в камъка -
ги няма
вече.
Тук среднощните отблясъци -
звезди средновековни
само живи са.
И толкова далечни!
Идва есен.
Някак тъжно е,
но не отчаяно -
просто напредва времето.
Каквото трябвало да стане -
станало е.
И назад не можем
да се върнем
вече.
Вечер е -
леко прохладна,
пустите мостове
светят.
© Петър Димитров All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
