Нащърбени залези дращят очите,
накъсани сънища утро посрещат.
От ръбести мисли пречистват сълзите,
които за нови надежди подсещат.
По кривите улички вятърът бяга,
шарена риза закопчил накриво.
Към мойта усмивка с пръсти посяга,
косите ми роши, намига щастливо.
Отново е вечер и слънце заспива,
но залезът вече е друг – теменужен.
Сълзите ги няма, нощта е красива,
аз зная – смехът ми на вятър е нужен.