Щом се свие болката на дъното
Превърна се душата ми във угар
от слънцето силно обжарена,
изригнала мараня, като луда
върху стари рани стовари се.
И всяка рана по-силно кърви,
няма дъжд, ветрове я брулят,
времето бързо живота стопи
с пресъхнали локви забулен…
В окото ми спряла се сълзата
потъналите чувства ще пои,
на сърцето с попътния вятър
от свирепа гибел ще спаси.
В слънчевите шепи на деня
една сълза изплакана от обич,
ще поддържа влажна угарта,
в която чувствата си аз зарових.
Щом се свие болката на дъното
от дъхави лехи притисната,
знам, че даже и във тъмното
живота нежно ще прелиствам!
© Миночка Митева All rights reserved.
