Смъртта е всъщност форма на летене
Понякога съдбата си играе
по малко тъжен начин и нелеп,
по пътя си към себе си – безкраен,
не знам защо намерих се, но в теб.
А тя ми се усмихна: То се знае,
не никне цвете в прегоряла степ.
И само тръни вятърът нехаен
навръзва на букети с черен креп.
Не ме плашѝ, съдба, че като мене
жена си. В черен креп и бял воал,
не падаме и двете на колене.
И нищо никой даром не е дал...
Умра ли утре – да не ми е жал.
Смъртта е всъщност форма на летене.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
