Спомен за една самотна душа

Близко беше,

възможно най.

Вярвах, че един ден можем

да се докоснем.

Истински.

Като човек с човек.

Интимно.

Но всъщност, не знаех

че хората, тъй бързо

се отделят.

Не просто от нас,

а от земния си път.

Най неочаквано.

Хората, сякаш знаят.

И първо се отделят,

отдръпват от света

сякаш знаят

и подписват тайно, 

договор с смърта.

Примирен сякаш беше,

спокоен отдалечен...

А около теб, 

всички със деца, 

нови поколения...

А твоята спътница избяга

неодавна

просто така...

Дали не повлия ти това,

и ти просто умря от самота!