Спомен за една стара гара

Колко хора е старата гара събрала,
колко хора и колко кипеж за живот!
Даже болното куче е вече разбрало,
че животът е нежен и страшен робот.
 

Колко мъка в железния въздух се крие,
колко пъти съдбата пътува оттук...
Под краката земята е твърда, но ние
небесата катерим – на всичко напук.
 

Чудеса ще намерим по пътя самотен.
Ще ги крием далече от чужди очи!
За какво са ти всички пари и имоти,
ако, скъпи човече, самотен си ти?
 

Ако няма с кого да си кажеш и дума,
си прашинка: петно от световния ден.
Засечем ли се с теб по нелеките друми,
поседнѝ и почнѝ да говориш на мен.