Спомен за Мама
СПОМЕН ЗА МАМА
Тя стои и ме чака мълчалива на къщния праг.
С побелели коси и смалена от есени фигура.
Тя е птица, която ще се срути във първия сняг.
И ще маха за сбогом
с вкочанени криле покрай синора.
А пък аз се пилея – и за нея се сещам през век.
И във моята памет се търкулва дъхтящият просеник.
Боже, колко е трудно у дома да се връща човек,
като знае, че там
го очаква постеля за гостенин!
Ида с празни ръце. Цял живот мъкна тръни в нощта.
И превалям баира, натежал като есенен вълк.
Тя затваря очи, не защото не вярва на сънищата.
А защото не вярва,
че нейният син е дошъл.
Но на двора е пусто.
Не скимти и умрялото псе.
Паяк мрежа плете над кандилото, мамо, гранясало...
Една глупава патка горчивия троскот пасе.
А теслата на тати – забита във прага – ръждясва.
Тя стои и ме чака.
Но се спуща вселенският мрак.
И нощта като бездна между мене и мама е зинала.
И се сипе над мен, по душата ми първият сняг,
в който мама остана с вкочанени криле върху синора.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(Б. м.) Това стихотворение го включих в книгата си "Соленият връх на Бога", излязла от печат през май в далечната 2001 в издателството на ВСУ "Ч. Храбър" – Варна.
© Валери Станков All rights reserved.
