Жената
Тя е скъсана рокля, след танц със звезди.
А ресните ѝ мокри са урок за умиране.
Тя е толкова страшна, когато мълчи,
че си реже крилата. От страх за политане.
Тя препива с роса след мисъл за теб,
а гърдите ѝ бели се разплискват от виното.
Тя е толкова черна обвита във креп,
че прозира в сърцето ѝ. Небесното синьо.
Тя се люби със хълмове, само не и със теб.
Със зората, с липите – пеперудено жълти.
Ти я гледаш изплашено, през девето небе,
как рисува ти всичко, само не и възкръсване.
© Силвия Илиева All rights reserved.
