Бе в синя шир
"На клепките ми грее светъл сън
и моля се дано да те достигне..."
Виж птиците политнали нагоре
се връщат на земята, но без рани.
Не знаят хората, така не могат –
да падат от високо, без да страдат.
Защото там, където те обикнах,
бе синя шир на обич без пощада.
Летях към теб, но все не те достигах,
а ехото, прошепваше ми: падай.
Не, аз не чувах. Стигаше ми само,
в очите ти да видя светлината.
Но теб те нямаше, а мойто рамо,
се счупи от стремежа на тълпата.
Ранените се блъскаха край мене,
телата им отскачаха в скалите,
а новите летящи, устремени,
пристигаха с хипноза на очите.
Рисуваха напъпили памуци,
по облаци издялани от пръсти.
Гореше над памука ярко слънце,
и впиваше по кожата ми устни.
Прогаряше човешката ми стигма,
очите ти далечен сън, искрица.
С ръцете си, не можех да те стигна.
Не бях ни падаща. Нито пък птица.
© Силвия Илиева All rights reserved.
