Водѝ ме!
Водѝ ме, където добро е да бъдеш добър –
протягаш ръка и достигаш очите на Бога,
сълзите му рухват в порой, но не търсиш чадър.
Водѝ ме, където да бъда обичана мога.
Където морето целува с вълните брега
и пяната пухкава става памучна завивка,
където Декември дори не познава снега,
мъглите, студа и живота до втръсване – сивкав.
Водѝ ме, а аз ще си нося тетрадка, да пиша
Луната как спуска лъчи с цветовете на вино,
защото животът е кратичък, като въздишка
но искам да видя небето в най-яркото синьо.
И ти да си с мен. Да се смеем. Да бъде приятно.
И въздухът капки от сладост по нас да разпръсне.
Защото живеем сега, без билет на обратно –
подай ми ръка. И да тръгваме. Утре е късно.
© Деница Гарелова All rights reserved.
