Вълча изповед пред щурче
Свирѝ, щурче чудàто, в острия пелин.
За вълчия ми нрав, за риска в облак син.
До вълча диря пей под пълната Луна.
Потапяй лъка тънък в сълзата на сърна.
Не ме жали, щурче, ако ръждив капан
откъсне моя крак под звездния таван;
ако ловците зли щастливо одерат
надупчената кожа от вълчата ми плът.
... когато ми се случи, братко талантлив,
а до тогава пак по вълчи ще съм див...
Ще стряскам със охота кучешкия впряг,
препуснал подир мен под лунния варак.
Тече по мойте вени вик за свобода,
а знаеш, щурчов брат, кръвта не е вода.
Навярно, ах, навярно в този калпав свят,
бих кротко чакал сам на масата обяд.
По свирка бих танцувал в зноен пек и скреж,
на кръгъл като нула пясъчен манеж.
До кост ще бъда явно вече променен,
когато видя в цирка вълк опитомен.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
