Оковите сами си ги ковем,
дори за тях измислици да бъдат.
В приятелства не вярваме съвсем –
да си поет, че то си е присъда.
Подрежат ни крилата и с замах,
накичат своя делник и готово!
За туй, че не приличаме на тях,
хвала Ти, Боже! Всъщност нищо ново,
светът е стар и страшно покварѐн,
един поет броѝ, броѝ, не спира,
звездите и повтаря стар рефрен:
— За бога, оставете ме на мира!
© Надежда Ангелова All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
