За живите добро дали остана
Ръждива котка мърка до комина,
не трака зъби и не се тревожи.
Тътрузи мракът върла месечи́на
и стели на врабчето сетно ложе.
Студът сковал е пухкавата сянка,
изрязан сърп под облак изтънява
и с този нокът зимата пияна
изчопля от душите всичко бяло.
Топяща се висулка е животът
като сълза по процепа на стомна.
Окото на ръждива котка дом е
за капката последна и бездомна.
Когато бликне от зората рана
и смръзналото слънце се изрони,
дано и от доброто да остане
за живите... недадено за помен...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
